Обичам те
до изгрев
от зенита на залез слънце,
когато е в надир....
надолу и нагоре по веригата.
Обичам те
от север на юг,
от изток на запад,
пред пещерата на али баба
до златния бряг, където водата кипи
до река без легло.
Обичам те
от дъното нагоре,
във вображението на сянката,
ракриваща те в паметта
Обичам те
в надписа върху рамото ми,
като ласка.
От полето до морето
те обичам,
когато губиш вода
за да се превърне в живот семето.
Обичам те
с изненада,
неочаквано, като
мастилена капка,
случайно паднала на листа
Пред прозореца си
те обичам,
под небето,
в безкрайността на обятията му.
Обичам те
от ден на ден
все по-често, все повече
с обещанието на сърцето си;
в ръцете си, като място за надежда.
Обичам те
до невъзможност –
от тялото към душата,
като лък на цигулка
в дървото на музиката;
в стеблото на цвете, в живота към смъртта.
Обичам те в реалността на съня.