Две неща не спират да ме удивляват – звездното небе над мен
и моралният закон вътре в мен.
И.Кант
Имам сини очи. И късогледи.
Наистина са сини, макар и не толкова като тези на хъскитата, което някак естествено е предопределило повишения ми интерес към всичко синьо, синкаво, синьозеленикаво и така нататък. Когато възприемаш света през син филтър, всичко с подобна разцветка ти се набива в очи – а Бог е решил много от нещата, които въобще си струва да бъдат гледани, да са сини.
По характер съм земен човек, но това никога не ми е пречило да се вторачвам в небето. Причината вероятно е в “първите седем”, защото израснах до военновъздушна база и прелитащите самолети волю-неволю ме караха да вдигам глава ... а може да има и съвсем други причини. Горе винаги става нещо интересно: ако денят е безоблачен, гледам птиците, ако има облаци, мога да ги наблюдавам до пълно схващане на врата, а прилепите по здрач и звездите вечер просто ме оставят бездиханен. Уче́ните доказаха, че самите ние сме космическа химия и миналото ни намига всяка нощ от Млечния път, и колкото повече съзерцавам звездите, толкова по убеден съм в това. За щастие не съм бяла престилка, което ми позволява да изпъвам врат нагоре с необходимата религиозна боязън, но ако не бях скаран с точните науки, щях да съм астроном. В тази връзка (не)благородно завиждам на Брайън Мей, който с таланта си се превърна от астроном в ... звезда.
Зная какво си мислите сега: че забравям морето. Ни най-малко, просто не го обичам. Морето ме притеснява. Абсурдно е, но е така. Мога да плувам, но не бих скочил да поцапам в океана, например. Ужасявам се от мисълта, че надолу има километри вода – всъщност не ме е страх дори от акули, а от самата всеобемаща маса на хашдвеото. Моите две стихии са Земята и Небето, и те напълно ми стигат, дори понякога ми идват в излишък. Земята ме е научила на твърдост, небесата – на смирение.
Обожавам летенето. Да гледам под крилото на самолета облачните памукови ниви, огрени от слънцето, е едно от преживяванията, които най-много се доближават до ефимерийския екстаз от детството ми. Пък и както винаги съм казвал, само онзи, който хвърчи в облаците, може да пита птиците за посоката.
Като стана дума за облаци, много от хората, с които контактувам, се изумяват от способността ми да кажа ще вали ли, колко продължително и с каква интензивност само след един поглед. Аз, от своя страна, съм искрено изненадан, че те не могат да разчетат писмената на облаците. Всичко в небето е толкова ясно...
Веднъж гледах нестинари. Не ми направи впечатление фактът, че разритваха жарава с боси крака - уче́ните и на това са намерили обяснение. Просветлението, което ме озари, беше свързано с това как движеха иконата – ритмично нагоре и надолу, и с кратките им охкания “въх, въх”. Идеята на танца явно беше да свърже Майката Земя и Бащата Небе в едно посредством болката на човека. Сори, но мисля, че съм намерил по-добър начин.
Идеята за моралното падение ме занимава отдавна. Много ми се иска да съм морално пропаднал, честно. Изключително забавно е как мнозинството хора етикетира някои неща като сигурен белег за духовно разложение, смъртен грях и непоправимо отклонение от задачата да си полезен на обществото, тоест под някаква форма - на тях конкретно. Буаахахаха, на тях конкретно.
Представете си слънчев предиобед в късната пролет, когато и последните капчици роса вече са се изпарили, но тревата все още е мека като детска коса и пази в себе си остатъчна влажност. В идеалния случай по небето пробягват бялосиви облачета, времето не е много горещо, а денят определено е работен. Един мършав субект се настанява удобно под младо дръвче – за да може да вижда по-голям къс небе и все пак да се радва на сянка, пуска в слушалките Локатели и отправя поглед нагоре. Ирисите му са сини като онова, което гледа, а зениците, подвластни на вътрешната си гравитация, гълтат всяка подробност на небосвода като същински черни дупки. До субекта се въргаля книга, която е взел с доброто намерение да почете, и която забравя моментално, вдаден в абзаците на птичите ята. От време на време преминаващ автомобил или камион насича с боботенето си Соната №4, но нищо не може да прекъсне бавния ход на облаците, геометрично правилните спирали на щъркела и надлитането на гълъбите.
Или почти нищо. Субектът се е погрижил да свърже Небето и Земята по един много елементарен способ: с трошички хляб. Птиците знаят. Птиците виждат субекта и когато напишат днешния си благодарствен химн между облаците, идват да го видят ... съвсем безкористно, хи-хи. Тогава той изключва Локатели, за да чуе последните новини от Ефимерия, където крилатите твари могат да ходят свободно, за разлика от него. После, разбира се, ги пита за посоката си. Птиците знаят.
Сърцето на субекта бие равномерно, а душата му е в покой, какъвто не могат да й осигурят нито една молитва и медитационна практика. Наоколо хората бързат по обичайните си маршрути и ако някой се спира, то е за да си завърже обувката, а не за да види себе си от птичи поглед. Част от минаващите, вече завързали връзката/преместили чантата в другата ръка/махнали тополовото пухче, презрително фиксират субекта под дървото и отминават по задачи.
Именно в такива моменти разбирам, че падението не е толкова ужасно, нещо повече – че падението си струва. Иначе не би доставяло такова удоволствие, нали ??