автор: meiia

На Merian и нейното "А може",
и на една любов...
----------------------------------
Спомни ми
двете стари студени квартири,
моята, твоята, нашите.
Заключената врата, топлите бири,
безпорядъка, стигащ до "каша".
Пердетата, несменяни скоро,
в стар декор за нощи безумни.
И таванът напукан отгоре,
който не пречеше да се мислим
за умни.
Не пречеха и дрехите евтини
да се мислим за много красиви
или за неосъществени поети.
И на радост да не сме пестеливи.
Но в душите ни бе подредено,
проветриво,
с усмивка на зреещата наивност
се намирахме безответно
и, ако мислехме, мислехме само
градивно.
Ако вятърът рошеше кичури,
му се радвахме като на разкрасител.
Не усещахме, че време изтича.
Беше безвремие удивително.
По витрините нямаше нищичко друго,
освен огледаните ни физиономии,
залепени едната до другата,
без сянка от проблеми и спомени.
Беше шеметно неблагополучие.
Нямахме ни пари, нямахме даже харчове.
Искахме жадно да се научим
на живот. Още не знаехме, че често
ще ни нагарча.
Полудявахме от искрите във очите си.
По-красиво не сме полудявали.
Искахме някой да ни прочита
до дъно. Самотата не бяхме си я
представили.
Как ми спомни, любов, тротоарите
и улиците, павирани с нашите срещи.
Сега те търся, любов, в безпътицата
на гарите
и с вятъра чакаме да те срещнем.
Но те няма. Може би сме вече история
и си припомням с теб вълшебството
преживяно.
Усмихвам се на щурите ни истории.
Тук си нали? Някъде в мен
и в звуците на зажаднялото ми пиано.