автор: aldan

Художникът отиде в храма. Не за да запали свещ за онзи бог, който покровителстваше любимците си. Не и за онези свещеници, които с намазнени от свинското месо, което тайно ядат по задушниците. Не и за онези, които издаваха книгите, обсипани с лесни и плоски думи. Беше влязъл в храма, за да запали цигара от свещите, които бяха грижливо положени на отреденото им място -- в купичката с пръст за истинско творчество.
Влизайки в храма, знаеше, че е под зоркото око на богът, който отговаряше за смачкването на мечтите и желанията. Знаеше също, че ще излезе преди да чуе продажната, но нежна и пленяваща глупаците мелодия на пеенето на свещеника, който всеки път преди да влезе в Храма нежно целува снимките на благодетелите.

Тези неща не смущаваха Художникът. Напротив, провокираха искрената му и чиста омраза към костюмите на илюзионистите, които печелеха сърцата на глупците и караха слепците да прогледнат...и виждащите да ослепеят.

Напоеният му с евтин коняк дъх изгаси клечката, с която запали цигара. Хвърли небрежно, но важно клечката на мраморния под. Не толкова да отбележи пренебрежението към Храма, колкото да го забележат. Знаеше, че погледите ще се спрат в него. Искаше да провокира. Искаше да провери дали този храм си струва и дали клекналите за молитва миряни на изкуството си заслужават неговото внимание. Макар да знаеше, че е ателието му е по-мило, той даде шанс на хората в храма.

Светлина нямаше. Прозорци -- също.

Мрак нямаше -- той реши, че няма мрак много преди да влезе в храма.

Тежките му обувки предизвикваха шум, който не всички в храма одобряваха. Той знаеше това, но въпреки този факт, никой не беше в състояние да спре походът му срещу здравите зидове. "Сами са" - помисли си той. -- не по-сами от мен.

Молещите се застанаха на четири крака, а челата им докоснаха мръсният под. Художникът знаеше, че той има нужда от почистване.

В ехото на стъпките му се усещаше напластена енергия, която щеше рано или късно да порази боговете, на които се кланяха верните, ревностните миряни на Злия.

--------------

Свещениците подканиха Художника да се приближи. В очите им се виждаха пламъците, сътворени от Лукавия. Те бяха жарки.

-- Млади господине, ние знаем защо сте тук. -- тихо обясни първият свещеник. -- Мисля, че е хубаво, най-вече за Вас, да се насочите към мястото от което влязохте. Не смущавайте хората, които искат да усетят...
-- А вие кои сте? -- прекъсна го Художника.
-- Вижте, нека не изпадаме в словесни схватки. Ние знаем защо сте тук. Повярвайте ни, това е неправилно. Трябва да си отидете, защото не сте достоен за тук.
-- Кой го казва? Вашият Бог ли?
-- Ние знаем за вашата ерес! -- потрепери друг свещеник, а лицето му се набърчи като попарено с вряща вода -- Вървете си!
-- Защо? -- с пренебрежение и нотка насмешка попита Художника.
-- Вие рисувате Богът без лице. Разбрахме за тази картина. Вашето място не е тук.
-- Защо? Да не би да има лице?
-- Да, има. Ако обичате, напуснете храма.
-- Не съм дошъл да ви закачам. Нито вас, нито храма, нито когото и да било.
-- Моля, загасете цигарата! -- отново се намеси първият свещеник. -- Това е свято място.
-- Така ли? -- прошепна Художника и мигом хвърли угарката на земята и шумно я настъпи.
-- Е, ще си излезете ли най-сетне или трябва насила да ви накараме.
-- Накарайте ме... -- обръщайки им гръб подкани ги той.

--------------

Без да стъпва на килимът на величественото, той направи две крачки. После рязко се обърна към свещениците, с бавен поглед погледна в ръцете си, размачка восъка и подхвърли свещта към свещениците. Тя падна в краката на този, с когото не си размениха думичка. После хвърли пред олтара на дева Мария кибрита си, а към иконата се усмихна и проговори: "Защо мълчиш?".

Стигайки до изхода, той се спря. Знаеше, че на гърба си носи всички погледи. Усмихна се.

След него се чу единствено звукът от вече затворената табакера с надпис "Оттук -- накъде?".