автор: YouNeedLobotomy

Светът беше слънчево златист, тревисто зелен и ярко червен.
Лежахме из безкрайните макови полета и те ни правеха меко алено легло. Въздуха се тресеше от птичи песни и бетовен. Погледнахме назад и сивия град беше толкова далече, че .
Цялото небе беше една безкрайна дъга. Сетивата ни мечтаеха. И добрия бог Морфей ни прилъскаваше в бездънното си царство на красота и удовлетворение.
Някакъв дядо строеше нещо, а около него притичваха двойка влюбени малки окапита. Ръмеше и капеше дъжд от микроскопични капчици сладък ром. Огромни милиардочасови дърва спускаха безкрайните си лиани наоколо. И между тях някакъв младеж строеше нещо.
-Какво строиш ?- Попита момиченцето.
-Време.- Отговори дядото.
-Какво време?- Попита старата жена.
-Строя място където ще живеем вечно . Където нито една грешка няма да има значение защото просто ще се върнем преди нея. Безкрайни полета където ще сме заедно завинаги.
Малкото момиченце се засмя.
Безбройни стъпки отекваха по изоставеното гробище. Черното небе покриваше вселената. Миризмата на антибиотици изпълваше ноздрите, а каменния кръст привикваше заповедно. Искаш да избягаш, но не можеш защото имаш само един ден над пръстта, а трябва да се свършат толкова много неща.
Тих морски бриз побутваше косите ни . И безбройните непроследими светлини на нощния кей ни привличаха с хилядите си загадки. Съвършенството е само миг. А небето се озари от падащи звезди.
Жестокия бог Морфей ни гонеше от прекрасното си царство, в сивия ни град.
Синьото небе унило гледаше белите кости в червените поля.
***
-Нещастникът е заспал в мака. - Каза фермерът.
-Сигурно не е имал представа какво е това.