В град Л. живеел млад мъж на име Йоан, когото всички смятали за луд. Той бил облечен в едно неизменно синьо сако, чиито ревери били набодени с безопасни игли от всякакви видове и размери.
От юношество Йоан се скитал из улиците на градчето, по малкия площад и по тинестите пътечки край Дунава и се покланял на всеки, когото срещнел, а след поклона молел срещнатия за синджир. „Случайно да имате синджир?”, питал Йоан и се усмихвал плахо като човек, който съвсем не на място очаква утвърдителен отговор. В началото, когато неговата странност още не била добре позната на гражданите, хората се спирали озадачени, кимвали леко, сякаш се чудели дали да отговорят на поклона с поклон, и от любопитство питали за какъв синджир ставало дума. Не зная със сигурност, но може би е златен, отговаряло момчето, а може да е от стомана, или даже от дърво. Тогава хората отминавали и отново бързо-бързо кимали с глави, но това кимане вече не било отговор на никакъв поклон, а просто укор, защото хората от Л. често укорявали нещата, които не разбирали.
Минали години и продавачите на вестници на малкия площад, майките, които разхождали децата си по Главната улица и рибарите в тинята край Дунава вече знаели за лудостта на младия мъж и тя престанала да бъде странност, а се превърнала в обикновена досада, която смущавала погледите, настанявала се между съпрузите, докато вечеряли в домовете си и между девойките от Техникума, докато седели на циментовите саксии пред портала и спорели на коя лакът за нокти бил по-хубав. Хората вече не само не кимали на младежа, но дори внезапно развивали интерес към птиците в небето, часовниците си или върховете на обувките си всеки път, когато той се приближавал до тях, цял набоден с безопасни игли, за да прошепне тихичко своя въпрос. Социалните служби започнали да се чудят дали да не въдворят младежа в лудница, а в Общинския съвет постъпило искане за допълнителен бюджет по перо „Капиталови разходи”, с който да се закупят мостри от триста и петдесет вида синджир, произвеждани в целия свят – та дано младежът намери своя синджир сред тях и остави най-после на мира целокупната градска общественост.
Но докато социалните се чудели какво да правят с младежа, който очевидно не бил обществено опасен, а в общината партиите спорели по бюджета и се обвинявали едни-други в нелоялна подкрепа за вносителите и производителите на синджири, в града дошъл цирк. За има-няма един ден неговият червен купол израснал на едно празно място зад градския пазар. За малкия град това било събитие и на първото представление се събрали много хора. Там бил кметът, председателят на общинския съвет и месарят. Там бил и Йоан, когото всички смятали за луд. Скоро цирковото представление започнало и всички се забавлявали много с клоуна Кико, двете сиви магаренца, циганина-огнегълтач и олисялата камила Фатима. Точно когато гражданите си мислели, че по-весело не можело и да бъде, на сцената излязъл директорът на цирка и обявил последния номер. Най-страшната, най-умопомрачителната и невиждана гледка, показвана някога в Л., в София, в България и дори в целия Свят! – обявил директорът. Урод от мащабите единствено на Човека-Слон, разхождан из цяла Англия през деветнайсети век! Внимание! Медицински феномен, крещял по микрофона директорът, феномен, който дори най-известните хирурзи на света не са успели да излекуват! Момичето със заключеното сърце!
На сцената вече бил изнесен малък, петоъгълен подиум. В светлината на единствения прожектор иззад кулисите излязла крехка, красива девойка с тъжни, тъмнокафяви очи. Тя била загърната със синя пелерина и вървяла бавно, сякаш нещо много и тежало. Девойката се покачила на подиума, изправила се в цял ръст и докато оркестърът от два тромпета и барабан свирел туш, тя бавно разтворила пелерината. Под нея девойката била облечена в синьо трико с остро деколте, което стигало почти до пъпа и. Тогава всички присъстващи граждани на Л. замръзнали ужасени и очаровани, защото от гръдната кост на момичето се показвали двата края на дебел, черен синджир. Виждало се ясно, че синджирът потъвал право в гърдите и, сраснал с костта. Четирите халки, две от ляво и две от дясно, които пробивали плътта и висели навън, били заключени с огромен железен катинар. Тушът замлъкнал, сред зрителите се чуло проплакване на дете и хлипане на жена. Потресената публика не помръдвала. Точно в този миг някъде от последните редове се разнесъл радостен смях и трополене и преди някой да успее да реагира, на сцената изскочил лудият Йоан. Той застанал пред Момичето със заключеното сърце, погалил леко лицето му, а после нежно погалил и катинара. След това избрал една безопасна игла от ревера си и с няколко бързи движения, сякаш това бил правил цял живот, го отключил, извадил го от халките и го пуснал в джоба на сакото си.
Онова, което се случило после и досега се разказва в Л. и селата наоколо, в цяла България и дори по целия Свят.
Йоан погледнал девойката в очите, сложил лявата си ръка на рамото и, а с дясната рязко дръпнал единия край на веригата, която стърчала от гърдите и. Синджирът изсвистял и увиснал освободен в ръката на Йоан, а там, където преди металът бил забит в гърдите на девойката, не останали дори белези. Момичето все пак леко се олюлявало от усещането за свобода, така че Йоан я вдигнал на ръце и я изнесъл зад кулисите под мълчанието на публиката. Когато най-после всички се окопитили и избухнали в бурни ръкопляскания, директорът се спуснал зад завесата от червен плюш да търси героите. На пода на гримьорната той открил захвърлен само дебелия, отворен катинар. Но от Йоан и девойката нямало ни следа. Така и не ги открили и никой не знае точно какво се е случило с тях и защо са захвърлили катинара, а са взели със себе си синджира. Аз си мисля, че може да са го взели, за да им напомня за миналото. А може и да са го взели, за да вържат двете си сърца едно за друго, защото синджирът може и да тежи на едно заключено сърце, но дава опора на две свободни.