автор: marcusjunius

„Убий го!” Тома върви напред и само повтаря „Убий го! Ше го убия! Трябва да бъде убит!” Всички там спрежения или както се казва. Ама аз знам, че той, онзи, няма да бъде убит.
Нито от Тома, нито от мен, нито от някой друг жив човек. Вървим с Томи през гората и мократа шума лепне по подметките ни. Какво търсим ние с Томи, кой е този, дето трябва да бъде убит? Чакай, Тома, къде отиваме ние, погубваме живота си, пием като дяволи, мъчим телата си с някакви отрови, с някакви жени, дето утре не им помним имената, с някакво време за това и онова, а после мислите ни се разпадат на съставните си части, но това не е като в науката, да разпаднеш нещо на съставните му части, за да го разбереш, това нашето е едно разпадане, което за нищо не служи, просто край. Томата е в бяла дреха и е обут с бели гуменки. Аз също. Една лисица пресича посоката, в която се движим, спира срещу нас и ни гледа с жълтокафявите си очи. Ние не сме ловци, лисицо, ние сме хора, загубили сме се в гората, отивахме да убием някого, някого, когото никой жив човек не може да убие. Махай се от пътя ни! „Махай се от пътя ни!”, крещи Тома. Но ние не сме на път, Томи, ние не сме дори на пътека, такива са всички изгубени. Ние вървим през гората с краката си обути в бели гуменки, мокри от есенния студ, натежали от залепнала по подметките кал и гнили листа, като обърнати надолу с главата клони на мъртви дървета и пресичаме пътя на една лисица.

Дърветата шушнат влажно, сякаш говорят за нас, „Къде отиват тези, нима наистина да...? не, не може да бъде, не може!” и отчаяни се отдават на вятъра, той прониква грубо в тях, докарва ги до екстаз и те бързо ни забравят, нас, изгубените, невероятните. „Убий го!”, крещи Тома, а после пада по очи върху мокрите, кални листа, размахва ръце и крака сякаш прави снежен ангел, само дето няма сняг и той лежи по очи. Стоя прав на две крачки зад него, отпуснал съм ръце покрай тялото си за да мога по добре да наблюдавам как калната влага се изкачва по панталона му между краката, през слабините, нагоре към задника. Краката му правят бързи ножици и ту скриват, ту показват калното петно.

Лисицата е още там, стои спокойно, обърната към нас, Тома е легнал и се гърчи точно между нея и мен, тя е наклонила леко глава, гледа ме над изпадналото в лудост тяло, не зная дали мога да кажа изпадналия в лудост Тома, защото това сякаш вече не е той, сякаш е само тяло. Ние сме толкова своите тела, колкото им позволим да бъдат нас, Томи, мисля си, но не го казвам на глас, може би за да се спася, може би за да остана незабелязан, да остана невинен пред лицето на онзи, когото никой жив човек не може да убие. Каква илюзия. Аз вече съм там с Тома, стигнал съм толкова навътре, че всеки съдия ще отсъди: „Виновен за съучастие в опит за убийство на онзи, който не може да бъде убит!” Черното петно от калта вече е обградило Тома и се изкачва по гърба му към плешките, а когато достига голата му шия, започва да облива и нея. Тогава разбирам, че това не е кална вода, която попива в дрехите. Това е нещо друго. Тома почернява отвътре, кожата му чернее като изгорена.

Дърветата крещят, хиляди друидни оргазми огласят гората, в която има толкова пътеки, които ние с Тома сме избрали да не избираме. Вървим без път. Поглеждам лисицата. Тя отвръща на погледа ми така, сякаш никога не е спирала да ме гледа в очите. После казва с думи, които проникват право в мозъка ми: „Аз съм онзи, който не може да бъде убит от никой жив човек.” Гласът и е спокоен, изобщо не е страшен, нито е красив. Просто глас, който прониква.

Поглеждам надолу, не съм усетил как краката ми са почернели, дори без да полудявам като снежен ангел, белите ми дрехи са черни, отпуснатите ми до тялото ръце са черни. Всички изгубени хора рано или късно пресичат пътя на една лисица и тогава мислите ни се разпадат на съставните си части, но това не е като в науката, да разпаднеш нещо на съставните му части, за да го разбереш, това е едно разпадане, което за нищо не служи, просто край.