автор: mariq_vergova

Mиранда паркира аеромобила си в подземния гараж на сградата, в която живееше и преди да влезе в нея погледна нагоре към небето. Измежду въздушните магистрали, разположени на няколко нива една над друга, то се виждаше ясносиньо и чисто, осеяно само тук-таме с бели пухкави облачета.
Аеромобилите препускаха по широките ленти, подобно на летящи птици и от тях се чуваше силното свистене на сгъстения въздух, с който се движеха.Днес денят беше прекрасен-помисли си Миранда - дано и вечерта да е такава!

Преди да влезе вътре тя погледна настрани към двете малки момиченца, играещи на зелената полянка до сградата. Те се гонеха и се смееха шумно, а над тях летяха две големи и красиви пеперуди, които кацаха от време на време на главиците им - едната руса, а другата кестенява. Гледката я накара несъзнателно да се усмихне и тя в чудесно настроение се изкачи до малкия си апартамент на един от последните етажи. Още не беше влязла в жилището и не бе затворила вратата зад себе си, когато я посрещна приятният, макар и малко монотонен и с метално звучене глас на домашния компютър:

- Здравей, Миранда, добре дошла у дома! Как си, как мина денят ти? - изстреля бързо той стандартния поздрав, с който беше програмиран да я посрещне.

- Здравей, Макс, добре съм, благодаря, че попита! - отговори тя с лека насмешка в тона. Винаги се забавляваше от факта, че разговаря с него като с истински човек. - Днес мина добре, с момичетата в службата цял ден се смяхме, не усетих как свърши работното време.

Тя тъкмо произнесе последните думи, когато една голяма и пухкава топка от козина се втурна срещу нея и почти я събори на земята. Домашният и любимец - прекрасна кръстоска между персийска котка и самбернар я посрещна и не можеше да скрие радостта си, че любимата стопанка е вече вкъщи. Животното показваше чувствата си с гърлено мъркане, което преминаваше в жизнерадостен лай, като гальовно се отъркваше в краката й и бясно мяташе дебелата си пухкава опашка. Зелените му котешки очи блестяха, а големите, провиснали уши се полюшваха насам-натам.

- Сара, момичето ми, как си миличка? - весело попита Миранда, докато галеше животното зад ушите, а то облизваше цялото й лице - И ти ми липсваше много, скъпа! Доскуча ли ти цял ден без мен?

Сара само измърка в отговор и продължи да се гали в краката й и да мята опашка. Миранда сипа в една купичка на земята храна, специално създадена за нуждите и на двете породи и животното лакомо се нахвърли върху нея.

Миранда усети, че също е много гладна и се обърна към компютъра:

- Какво е менюто за тази вечер, Макс, че умирам от глад?

- Говеждо със зеленчуци - отвърна той - Приготвено е точно по начина, както ти го обичаш.

- Чудесно - отвърна Миранда - сервирай ми го веднага, моля те!

Компютърната система тихо зазвънтя, чу се лек вибриращ звук и от специалния процеп в стената, директно върху плота за хранене тупна чиния с димящо телешко месо в нея и гарнитура от зеленчуци. Миранда поднесе носа си към храната и с наслада вдъхна изкусителния аромат. Вкусът на месото беше превъзходен и тя с удоволствие започна да се храни.В края на ХХІІІ век тази, както и всяка друга храна от животински произход бе получена изкуствено, по генетичен път, посредством клониране на животински тъкани и органи, но това в никакъв случай не се отразяваше на вкуса й. Миранда си помисли как преди векове хората са отглеждали животни с цел прехрана, които след това са убивали и изяждали, и тази ужасна мисъл я накара да потрепери от отвращение. Днес подобен нехуманен акт беше немислим, а отнемането на живота на каквото и да било живо същество бе невъзможно да се случи. Тя довършваше вечерята си и отпиваше от коктейла от аминокиселини и минерали, който Макс й беше поднесъл, когато видеофонът на стената издаде звуков сигнал и на екрана му се появи усмихнатото лице на сестра й:

- Здравей, сестричке! - весело изчурулика тя. - Как си? Нали не си забравила, че довечера сме на бебешкото парти на Дебора? Другата седмица тя ще ражда близначките си и иска тази вечер да отпразнуваме. Няма да забравиш да дойдеш, нали? Хайде,ще се видим там! Целувам те и до скоро! - и преди Миранда да успее да каже и дума, екранът премигна и образът на сестра й изчезна. Миранда съвсем беше забравила за това парти и сега с досада си помисли за скучната вечер, която я очакваше и за темите и разговорите, които щяха да се водят там. По съвсем друг начин си бе представяла тя краят на този ден, но какво да се прави. Самата тя се чувстваше още безкрайно далеч от момента, когато ще трябва да става майка, но Дебора бе нейна приятелка от детинство и не можеше да си представи да я разочарова. Явно трябваше да отиде на това парти.

Тя приключи окончателно с вечерята, постави приборите в машината за измиване и се отправи към кабинката за лъчев душ в другия край на апартамента си. Свали от себе си дрехите от много фина и тънка материя и пристъпи вътре. Вратата се затвори с леко иззвъняване и програмата се стартира. Лъчите се плъзнаха неколкократно по цялата дължина на тялото й, убивайки по повърхността му всяка възможна бактерия, или друг микроорганизъм и само за няколко минути всичко приключи. Отново тихо иззвъняване отвори вратата и Миранда излезе. Тя пристъпи към огледалната стена пред себе си и започна изпитателно да оглежда отражението си в нея. Телцето й беше съвсем слабичко, с издължени крайници и почти безполово, а косата й - светлоруса и много къса - стърчеше на иглички във всички възможни посоки. Тя сбърчи недоволно нос и присви замислено очите си - май беше станало крайно време за някаква промяна във външността й? После тръсна решително глава и се приближи към един закрепен на стената уред, приличащ на голяма квадратна кутия. В долната част кутията имаше отвор, а на предната й стена бе разположен дисплей с многобройни и разноцветни бутони. Миранда набра някаква сложна комбинация от клавиатурата и натисна един голям червен бутон, на който пишеше старт. А после без колебание пъхна главата си в отвора. Чу се силен шум и бръмчене, цялата кутия се затресе и завибрира, а бутоните засвяткаха в различни цветове. Този шум продължи около десетина минути, а после рязко спря. Миранда измъкна главата си от уреда и се погледна отново в огледалото. От русата коса и стърчащите иглички на бе останал и спомен. Сега по раменете й се спускаше на вълни красива светлокестенява коса, стигаща почти до кръста й. Тя с нескрито задоволство погледна отражението си и щастлива усмивка озари лицето й. Заобръща се във всички посоки и се заоглежда, накланяйки глава ту на една, ту на друга страна, като разтърсваше новата си прекрасна коса.

- Дали тази промяна ще се хареса на Джони? - каза си тя и при споменаването на името му издайническа руменина заля страните й. Или той си я харесваше такава, каквато я видя за пръв път преди три месеца-с немирните руси кичури?

Миранда често си бе мислила днес за Джони, както впрочем и предния, и по-предния ден. Понякога се опитваше да се концентрира в служебните ангажименти и задачи, но мислите й - това най-непокорно нещо на света - се връщаха все към неговата чаровна усмивка и прекрасни сини очи. Джон бе наистина мъж- мечта и определено много й липсваше. Искаше й се час по-скоро да го види и да се порадва на компанията му.Той я караше да се чувства толкова добре, че тя бе станала почти зависима от неговото присъствие, от прекрасния глас, с който й разказваше толкова интересни и забавни неща, от начина, по който тихо и замечтано я гледаше и от невероятната му, сладка усмивка...

- Ех, тази усмивка! - каза си тя. Това бе първото нещо за което се сещаше винаги, щом си помислеше за него - тя бе толкова неустоима и чаровна!

Миранда също се усмихна и тихо въздъхна. Да, тази вечер трябваше непременно да се види с него.

След като се полюбува още малко на прическата си, тя облече една ефирна бяла рокля, придаваща малко повече женственост на слабата й фигура. После приглади надолу тънката лека материя, покрита с невидим нанослой, отблъскващ всяка мръсотия и се върна във всекидневната част на апартамента. Там Сара лежеше на земята, вече сита и доволна, и облизваше от време на време лапите си. Миранда я погали и се отправи към един монитор, разположен на плота до стената. Срещу него имаше голямо черно кресло, извито в удобна за тялото форма. Тя се настани в него и докосна с пръсти монитора.Той с пружиниране се огъна под тях и на екрана му с големи букви се изписа надписът „Неуронет". Миранда занатиска пъргаво по дисплея и трескаво затърси нещо. Заизреждаха се надписи и картини, докато накрая се появиха думите „ Секънд лайф", изписани с ярки флуоресциращи букви. Тя докосна менюто в долния ъгъл и там се появи списък с имена. Веднага откри името Джон и го маркира. В този момент целият екран се изпълни от лицето на млад и привлекателен мъж с широка , неустоима усмивка. Нейният Джони! Тя го погледна замечтано няколко секунди, а после бързо постави на очите си чифт стереоскопични очила, сложи на ръцете си кибер-ръкавици, покрити с жички и сензори и се гмурна във виртуалния свят на „ Неуронет".

***

Тя бе на брега на океана. Босите й крака потъваха в горещия пясък и от време на време някое остро камъче се забиваше в тях и й причиняваше болка. Слънцето бе надвиснало над водата и след няколко часа щеше да се скрие, а вълните се прескачаха една друга и се разбиваха на пяна край брега. Миранда вървеше и бялата й ефирна рокля се полюшваше нежно от вятъра, а косата й немирно се заплиташе пред лицето и тя я отмяташе назад. Напред в далечината се виждаше малка бяла постройка, намираща се върху самия пясък и тя се отправи натам. Няколко чайки с крясък се издигнаха във въздуха, а после рязко се спуснаха към вълните и се гмурнаха под тях да търсят храна. Миришеше на солена вода и водорасли.

На хоризонта срещу нея се появи фигура на мъж, която с всяка изминала крачка се увеличаваше и добиваше познатите и така обичани контури - Джони. Миранда усети как сърцето й заби по-бързо и ускори ход. Мъжът срещу нея също забърза. Вече съвсем ясно се виждаха контурите на лицето му, мъжествената фигура, изсветлялата от слънцето руса коса. Джон бе облечен с лек бял панталон и светла, небрежно разгърдена риза. Под нея се виждаха мускулите на атлет и загорялата златиста кожа. Очите му бяха сини като небето над него, а усмивката закачливо трептеше на устните му и разкриваше прекрасни бели зъби.

Когато се приближиха един до друг, Миранда весело каза:

- Здравей, Джони, как си?

- Здравей, любов моя, добре съм, чаках те цял ден!- отвърна той и нежно я прегърна, а после й подаде едно красиво бяло цвете - Това е за теб!

А след това с нескрита изненада започна да я разглежда:

- Но какво е станало с косата ти? - попита той и докосна един кестеняв кичур - Какво си направила с моето русо момиче?- и дяволито й се усмихна.

- Харесва ли ти? Днес минах през стилизатора за коса, исках да те изненадам. - отвърна тя и неуверено зачака реакцията му.

Джон я хвана за ръката и нежно я стисна:

- Но, мила, ти знаеш, че за мен си най-красивото момиче на света! Каквото и да промениш в себе си, ще си останеш все така прекрасна!- и той нежно я целуна и погали косата й. Миранда се притисна с благодарност към него и двамата, хванати за ръка, тръгнаха към бялата къщичка на плажа.

- Разкажи ми как мина денят ти?- попита тя и склони глава към рамото му, докато вървяха.

- Ами целият ден си мислех за теб и за това колко ми липсваш. - отвърна той. - С нетърпение очаквах вечерта, за да мога да те видя и да сме заедно. Слушах нашата песен и те чаках. След обяд, за да убия малко времето покарах сърф, а след това приготвих вечеря за нас двамата.

Те почти бяха стигнали до къщичката на Джони. Виждаше се верандата, която гледаше към плажа, до нея на стената бе облегнат сърфът му, а по-надолу от къщата, издърпана върху самия пясък, се виждаше малка бяла лодка.

Джони покани Миранда в къщата и двамата влязоха в спретната и уютна стая. В нея имаше голяма кръгла маса, на която бе сервирана вечеря за двама и две запалени свещи хвърляха красиви отблясъци върху приборите. В средата на масата имаше бутилка вино, а две кристални чаши чакаха да бъдат напълнени. В единия ъгъл на стаята, до стената върху масичка бе поставен голям и много стар грамофон, явно с огромна антикварна стойност. Джон се приближи до него и постави игличката върху малка черна плоча. В стаята зазвуча една невероятно нежна и красива мелодия, която изпълни пространството с романтика. Джон напълни чашите с вино, подаде едната на Миранда и каза:

- Да пием за нашата среща тук, преди няколко месеца, когато очите ми видяха най-красивото момиче на света, а сърцето ми най-сетне узна какво е истинската любов. - Те докоснаха двете чаши, които иззвъняха и отпиха от искрящата напитка. Миранда погледна Джони със светнал от обожание поглед. Да, и за нея тези три месеца, откакто го бе видяла за пръв път бяха най-прекрасните в прекалено подреденият й и скучен до тогава живот. Той бе донесъл в него толкова трепет и вълнение, че тя дори не искаше да си спомни как е живяла преди без него. Тя притвори очи и се остави на вълната от щастие да я залее. Джон я прихвана през кръста и я поведе в танц под звуците на тяхната мелодия. Те танцуваха и телата им се превръщаха в едно цяло, носеха се в ритъма на танца, а душите им се сливаха в една. Джон обхвана малкото й личице в дланите си и нежно докосна устните й със своите. Погали косите й и я притисна до себе си с цялата любов, на която бе способен. Сърцето на Миранда биеше толкова бързо, че тя си помисли, че ще изскочи от гърдите й. Джон целуваше очите й, косите, целувките му се спускаха надолу по шията, превръщайки тялото й в лава, готова всеки момент да се разтопи. Тя почувства, че главата й се замайва, а коленете й омекват. Искаше й се да остане в прегръдките му цяла вечност и нежните му целувки да нямат край. За нея времето сякаш спря своя ход и на този свят бяха останали само те двамата с Джони, тяхната любов и тяхното щастие. Нямаше вчера и утре, нямаше минало и бъдеще, имаше само сега и тази страстна, несвършваща целувка.

- Миранда, Миранда, тук ли си? Къде си, скъпа, обади се!

На Миранда й трябваше малко време, за да осъзнае къде се намира и да дойде на себе си. Видеофонът на стената се беше включил и тя позна звучащия от него глас на Дебора.

- Миранда, миличка, всички тук сме се събрали и празнуваме, а само теб те няма. Нали ще дойдеш, чакаме те!

Партито - мисълта проблесна като мълния в ума й. -По дяволите - помисли си тя.

- По дяволите! - изруга и на глас.

Миранда машинално свали ръкавиците и махна дигиталните очила. Трябваше й още малко време, за да осъзнае напълно прехода от виртуалната в реалната действителност. Тя изключи от екрана срещу себе си програмата „Секънд Лайф" - и при стопирането й излязоха вече до болка втръсналите й финални рекламни надписи: „Секънд лайф" предлага най - реалното изживяване на всяка ваша мечта, „Секънд лайф" ще сбъдне и най-смелото ви желание, със „Секънд лайф" вие ще ги изживеете отново и отново!

Миранда се усмихна с огорчение. Да, наистина се справят със всички тези обещания, - помисли си тя - изпълняват ги и то до последната дума! И как можеше да мисли иначе, след като в целия си съзнателен живот не бе виждала нито един жив мъж. А и не бе чувала някъде на планетата да е останал вече такъв. Последните мъже си бяха отишли отдавна, може би преди повече от сто години от старост и тя не знаеше някъде да е бил клониран нов. А ето тази компания „Секънд лайф" какви невероятни чудеса правеше! Миранда се замисли за времето преди няколко века, когато на Земята е било нормално да има хора и от двата пола. Да, имали са разни такива плюсове като истинска, реална любов и красиви чувства и емоции. Но пък и колко много агресия, престъпност и войни заради тази прословута у-хромозома. Колко много сексуално насилие, убийства, грабежи, извращения. Миранда въздъхна. Днес, след почти двувековното приемане на Световният Декрет за размножаване чрез клониране само на женски ембриони, всички тези проблеми бяха вече минало. Светът се бе превърнал в едно сигурно и спокойно място за живеене, особено за своите деца. И това, казват всички, е правилният начин. Миранда отново въздъхна. После стана, взе ключовете за аеромобила си и се запъти към партито в чест на Дебора и нейните бъдещи близначки. Но на излизане от апартамента, преди да затвори вратата зад себе си, тя хвърли един последен, пълен с копнеж поглед към монитора в дъното на стаята. На него все още се виждаше образът на Джони с неговата невероятна, неустоима усмивка.