Всеки понеделник божи
отначало се започва:
параноя ме тормози
и сърбеж на нервна почва,
тикове ме деформират
и тресат ме психокризи,
херпес зостер кулминира,
просто садо-мазо-шизо.
Смог и смерчове ме брулят,
гъзем лаптопа си стискам,
софиянци ми се пулят
и сподавено се кискат.
И изтрил сълза гореща,
сам сред хилядите хора,
аз с носталгия се сещам
за Троян и вуйчо Боре...
Вуйчо Боре е капия,
вуйчо Боре диване е,
край казана със ракия
спи, яде и си живее.
Зъбите му – сталактити,
редки, жълти, изтънели,
само със ракия мити,
ала нивга не болели.
Дрехите му са от соца,
триж преправяни и шити,
той не знае кой е Моцарт,
и не гледа новините...
Никога не боледува
и от стрес не се люлее,
в приказна нирвана плува –
все се радва и се смее...
И се чудя, и се мая –
за какво са ми тапии?
Най-добре да ги запаля
и да стана ракиджия.