автор: dimension

утеха ми е
че не си отиваш от минутата
която пада сто пъти в деня ми
(все неочаквана и непринудена)
и като мълния
и като сеч ме срива

утеха е
окото във сълзата ми
поддържащо вратата ти притворена
подир която ще остана аз
все по-далечния ти допир
по струните на сетивата ми
докато донаслагвам основите на липсата

о не
не мазохизъм
това е като крайника отрязан
който ме боли
и като ъгъла
запазил твойте стъпки - да те появи
хомеопатия навярно
неразбираема от някои
извънбиологична връзка
и абстиненция
и абстиненция във някои мигове
до пръсване

..................

когато дойде тихата тъга
ще съм приела твоето отсъствие
но дотогава
и да продължа
(аз зная – времето ще трие)
не си отивай още
не си отивай
и не ме жали
режи
чупи
връхлитай
ала идвай