автор: tera

Зазидана във жестове без нужда,
разсечена от всякакви прегради,
издигнати от мене и от други –
не мога да усетя, че ме има.
Бездейните ми дни огромни стават
и трудно ги побира съвестта ми.
Търпението ми тъй се закалява,
че болката е вече поносима
във непрестанната си острота и трайност.
Непостоянна съм единствено в успеха.
А неуспехите си толкова ги търся,
аз органически без тях не мога.
Без тях ме стяга шапка невидимка,
с която се изгубвам мигновено,
докоснат ли ме пръстите на фалша.
Приличам на играчка във ръцете
на някакво разглезено дете или сърдито.
И съм самото то. А също неговата майка,
която чака звездната любов на принца.
А принцът е с принцесата си нейде,
в страната на въздушните им кули.
И аз ще чакам докато пораснат
и майката, и дъщерята в мене.
За да открият земното си щастие
в недрата си нетленни.