автор: hermit2

Луната огряваше пътя с бледата си светлина, като го превръщаше в безкраен. Гората бе мрачна и някак си внушаваше зловещо чувство във всеки, осмелил се да я премине след зелеза на слънцето.По мегистралата неуверено и с непостоянна скорост се движеше автомобил.
Той намаляваше бавно и снлед миг навлезе в малка отбивка край гората. Когато двигателят спря, от колата се чу глас на момиче:

- Боже, Майк, до кога ще караш тази бракма?

- Хайде сега и бракма стана моята кола. Не стига,че стигнахме до тук, а сега и я обиждаш.

- Саманта, много песимистично гледаш на нещата. Погледни го от добрата страна, можем да направим нещо.-потри доволно ръце Стив и обгърна Джил, която седеше на седалката до него. Бавно спусна ръка в пазвата и, като дланта му се изпълни с мека топлина.

- Стига, Стив, само за това мислиш, по добре излезте с Майк и оправете колата!- каза Джил и отблъсна ласките на Стив.

Майк хвана ключа и вничателно го завъртя, моторът изрева мощно и...загасна.Тогава шофьорът изпсува бясно, излезе от колата, започна яростно да я рита, като продължаваше да ругае и отвори капака на колата. Посрещна го струя пара, коятощеше да изгори лицето му. За миг той не виждаше нищо. Изведнъж до слуха му достигна шумът от трошена на клони и стъпки, които се бяха насочили къп колата. Майк трясна капака, отвори шофьорската врата и се обърна към Саманта:

- Отвори жабката! Мисля , че навън има див звяр.

Момичето отвори жабката, където за изумление на тримата имаше пистолет. Тя с треперещи ръце му го подаде и запита:

- Скъпи какво си намислил?

- Ти какво си мислиш? Хей сега се връщам. Стив, ела с мен! А вие стойте тук и не мърадайте!

Стив извади мобилния си телефон и го подаде на Джил. Тя го пое от ръцете му и набра номера на пътна помощ. През това враеме Майк тръгна към източника на шума, с насочено напред дуло. Стив простъпваше плахо след него, озъртайки се насам-натам, с нескрит ужас в очите. Цареше тишина, нарушена само от писъка на кукумявка. Наоколо беше тъмна , само луната одветаяваше пътя им със светлината си, успяла да се пръмъкне през клоните на дърветата.

Изведнъж се чу същият шум от чупене на клони. Майк бързо насочи пистолета си натам и без да се колебае дръпна три пъти спусъка. Стив тръгна към храсталака, огледа го и не забеляза нищо обезпокоително. Тогава каза на приятеля си:

- Спокойно,бе човек, т’ва сигурно е бил някакъв заек.

Майк е успокои и отпусна пистолета надолу, присмивайки се на страха си. Но едва направи първата си трачка към спътника си, Стив бе дръпнат от огромна космата лапа, която го извърна с лице към звяра. Злобните очи на съществото се спряха за миг върху лицето на жертвата, миг в който кръвта застина в жилите и. В следващия миг Стив се отскубна от съществото, но се спъна в краката си и падна на земята. Когато се извърна, успя само да види огромните кучешки зъби, насочени към врата му, за секунди той беше прегризан, а една голяма част от гръдния му кош бе изкъртена и се виждаше блестящата зловещо карантия, която отразяваше лунната светлина.

Майккато видя това, в пристъп на ярост се разстреля на посоки, с желанието да убие това хищно изчадие. Един-два куршума оцелиха съществото и то избяга в гората , като нададе силен вой. Оцелелият отиде да види останките от приятеля си. Гледката бе отвратителна и момчето повърна от отврата; остатъците бяха оскъдни, върколакът, защото съществото беше върколак, беше отнесъл със себе си главата и сърцето на жертвата.

След огледа Майк се втурна към колата. Там той видя уплашените лица на двете момичета. Саманта промълви:

- Майк.. Къде е Стив? Какво се е случило с него?- гласът и стана истеричен.-Къде е Стив, Майк? Кажи ми! Какъв беше този вой?

Той само пръмълви:

- Стив е мъртъв. Нещо, някакво същество, вълк...не, мечка... не, незнам... Боже, нещото го уби ! Саманта, нещото му откъсна главата, прегриза му врата като на пиле с огромните си зъби... Господи!- Майк почти проплака и се хвана за главата с двете си ръце.

- Предлагам да звъннем на полицията.- рече Саманта – Джил, набери номера!

В отгвор на това тя набра 911, но скоро разбраха гърчивата истина - Стив бе забравил да зареди батерията на мобилния телефон.

- Не можем да звъннем!- проплака Джил.

Изведнъж цялата гора се огласи от злокобния вой на звяра. Сякаш стотици такива същества бродеха из гората на шир и на длъж, и се насочваха към тримата пътници. Нещто се движеше с невероятна скорост, чупейки всеки клон на който стъпи, като при това се чуваше зловещ пукот. Джил бръкна в пазвата си, извади десетсантиметровото си кръстче, излято от сребро, и започна да се моли тихо. В това време Саманта залости всички врати и изкрещя истерично:

- Майк! Запали скапаната кола, по дяволите!

Той завъртя ключа с невероятна бързина и сила, но металът не издържа на натиска и се счупи. Тогава шофьорът изруга и блъсна с юмрук по таблото.

- Какво става, Майк, защо не тръгваме?- промълви Джил с тихия си мелодичен глас.

- Шибаната кола неще да помръдне, защото шибаният ключ се строши и не мога да запаля. А сега к`во ще правим, по дяволите?

- Да останем в колата и да дочакаме пътна помощ. В колата сме в безопасност.-предложи Саманта.

- По-добре да тръгнем по пътя и да стигнам до магистралата, за да спрем някоя кола. – противопостави се Джил обедително.

Саманта понечи да възрази, но Майк я изпревари с отговора си:

- Права си Джил, нека да тръгнем преди да е станало късно.

Саманта пасивно се съгласи, като изсумтя недоволно и излезе след приятелите си. Когато се отделечиха на около петдесетина метра от колата, цялата гора се огласи от пронизващия вой на върколака. Очите на Саманта се отвориха широко и тя промълви с истерични нотки в тънкия си глас:

- Майк, да побързаме!

Тримата ускориха крачка и се насочиха към магистралата. Тъкмо дестигнаха завоя на отбивката, когато Джил забеляза някаква огромна сянка да се приближава към колата. Щом достигна автомобила, луната огря косматата фигура на звяра. Той се приближи до усети мириса на човешко присъсвие. Сякаш предвкусил тяхната плът, той ясорстно започна да разбива колата: с едната си ръка измъкна задната врата, кагато видя , че няма никого той озверя още повече и продължи по-ожесточено да троши. В този момент през ума на Майк мина безумната мисъл да защити собствеността си (или останалото от нея). Той извади постолета от джоба си, носочи го към върколака и реши да стреля в него, с надеждата, че ще го порази.

Джил, обаче видя това негово движение и тихо му каза, като го хвана за рамото:

- Недей, Майк! Недей! Не си заслужава да умрем за това. Хайде да бягаме, преди този изрод да ни е видял!

- Тя е права Майк, давай да се разкараме от тук преди да ни е забелязало това нещо.- се чу започналият д става дрезгав глас на Саманта.

Майк бързо се осъзна и като хвана Джил и Саманта за ръцете , ги повлече след себе си по пътеката, кот постоянно се обръщаше назад, за да види дали върколака не ги преследва. Облаци забулиха луната и тя загуби очертанията си, превръщайки пътя в невидим. Нейде изграта се чуха крясъците на бухал, опъвайки нервите на бегълците до краен предел, внушавайки им, че смъртта е близо и ги дебне.

Изведнъж пред тях се показа неясния силуетна някаква сграда, те просто усетиха, че са навлезли много навътре в гората. Сградата представляваше ловна хижа.

- Нека да влезем! Може да има някой, който да ви помогне.- рече Саманта.

- Хайде, бързо вътре!- каза Майк и тръгна към верандата. Саманта, обаче го изпревари и влезе в тъмната стая първа. Джил и момичето я последваха. Вътре не се виждаше нищо поради липсата на каквото и да е осветление. Изведнъж Саманта ритна някакъв кръгъл предмет.

- Боже, какво е това?- рече тя и опипа предмета.- Майк, светни със запалката си!

Той извади от джоба си огнивото, но го изпусна на пода. Майка се наведе и пипнешком се опита да го намери, по пръстите си усети нещо лепкаво, примесено с някакво слама; скоро достигна до целта си. Той бързо натисна бутона подаващ газ, за да освети наоколо, но беше заял, изглежда бе леко повреден при падането; момчето опита отново, но не се появи и икра дори. Облаците бавно се плъзгаха по небето, като позволяваха на луната да изпраща оскъдните си лъчи на земята. Точно поради тази тяхна оскъдност те не позволяваха де се види нещо в горското скривалище. Джил взе запалката в нежните си ръце и опита да я запали. Прехвръкна искра и пламъчето се появи над металната част на апалващотоустройс-тво. Първото и действие беше да погледне надолу към тайнсвения предмет. Тримата се наведоха над него. В следващия миг , те се извърнаха от отблъскващата гледка: пред тях се търкаляше откъснатата глава на Стив, а целият под бе в кръв – смесица между тази на върколака и останките от жертвата. Главата бе с извадени очи (звярът бе използвал очните кухини за дръжка), с разтекъл се мозък по пода. Саманта отново изпадна в истерия:

- Боже, Майк! Какво ще правим!? Господи ние сме в бърлогата на онова чудовище! Какво ще стане, ако се върне! Да бягаме, Джил, Майк, да се омитаме от тука! Боже господи... – и тя струполи на земята и започна да плаче, издаваща хълцащи звуци.

Джил се насочи към стените, стискайки запалката и понечи да търси нещо, което би било в помощ. Тъкмо се обърна към отсрещната стена, когато пламъкът я лизна по пръста, тя изохка и изтърва запалката от болка. В стаята се възцари отново мрак.

Внезапно се чу вой и чупене на клони. Върколакът се връщаше в бърлогата си. Майк се бе навел да търси запалката, но когато чу шума той се изсреля нагоре като пружина и извика:

- Момичета, да бягаме! Да бягаме, преди той да е дошъл!

Саманта бързо се вкопчи в Майк , намирайки го пипнешком, Джил стори същото, когато го усети до себе си. Те се втурнаха към вратата. Джил хвана дръжката в дланта си, натисна я, но вратата не се отвори , бравата беше заяла. Воят се чуваше все по-близо. Момчето грабна главата на мъртвия си приятел и я хвърли по прозореца, стъклото се пръсна с трясък, а парчета изпопадаха навън. Майк подхвана едното момиче през кръста и го прехвърли през счупения прозорец, после повтори същото с другото момиче и накрая той сам прескочи стъклата. Луната отново се показа. Нейните лъчи осветяваха горските пътечки, колкото да не се губят от погледа камъните осеяли ги. Трясъкът от чупене нта клони се усилваше , това означаваше, че звярът наближаваше.Бегълците тичешком поеха към гъстия храсталак. Бързо навлязоха в него без да обръщат внимание на звуците на нощта. Бяха се отдалечили на около 100 метра, когато Саманта се спъна в корена на едно дърво и падна на земята, като счупи сухите клони застлали я. Майк веднага се спусна към нея и я повдигна.

- Трябва де стигнем до магистралата.- каза тя и продължи.- Да

тръгнем насам!

- Не, магистралата е натам!- отговори й Джил и посочи противоположната посока.
Майк запази мълчание за секунда и рече:

- Саманта, смятам, че Джил е права. Нека я послушаме и тръгнем натам.

- Не, само нея ли ще слушаме!? Аз нямам ли право да решавам за живота си? Хайде, сигурна съм, че магистралата е насам, последвайте ме!
Нейните спътници, обаче не направиха и крачка след нея.

- Вие няма ли да ме последвате?!- тросна им се Саманта.- Добре, умрете заедно, но аз искам да живея!

- Недей, Сами, недей, не трябва да се делим!- казаха приятелите й, но тя се беше шмугнала между дърветата и очертанията й се губеха в нощта. Безмълвно Джил и Майк се насочиха в другата посока, където очакваха да се намира спасителната магистрала.

*******

Саманта се движеше бързо помежду огромните извисяващи се дървета. Тя се препъваше два-три пъти в клоните, падаше , но веднага ставаше на крака и продължаваше да се движи напред към невидимата цел, бягайки от зловещото същество. Внезапно до слуха й долетяха нечии стъпки, приближаващи се към нея бързо.

- Майк, Джил, вие ли сте? Обадете ми се моля ви!-промълви тя, като смърта бледост покри лицето й.- Хей, обедете се де! Не мълчете! Кажете нещо!- но никой не се отзова на молбата й.

Стъпките наближаваха. Изведнъж пред нея сякаш от нищото изникна силуета на върколака – високо космато същество с огромни лапи. Той тръгна към нея бавно, без да бърза, сигурен в своето надмощие. Момичето осъзна, че е обречена, но се реши на последен акт на желание за живот: тя се втурна с всичките си сили между дърветата с надеждата звярът да не я докопа.

********

Двамата бегълци вървяха тихо през гората без да издават какъвто и да е звук. Те си проправяха път между дърветата и се движеха по едва забележимите пътечки осветени от лунните лъчи. Те следваха твърдо посоката, която бяха избрали. Сухите дървета и пънове деформирани от природните сили подчертаваха зловещетата атмосфера. Ненадейно гората се огласи огласи от силен вик, сякаш излязъл не от обикновено същество, последван от вълчи вой. Спътниците се спогледаха и разбраха, че те вече са без Саманта, тя е мъртва, а върколкът сега е по петите им. Те ускириха крачка стремейки се да не вдигат много шум и да не губят посоката. По едно време стигнаха някакво поле осеяно с пънове (бяха попаднали на сечище). Цареше гробна тишина. Лунните лъчи осветяваха това пространство от отсечени дървета и внушаваха чувсвото, че това е гробище. Тук-там се виждаха цели отсечени дърваета ,като покосени от смъртта хора, те сякаш въздигаха вопъл към небето с останалите си неотсечени клони. Джил инстинктивно отново хвана с ръце сребърното си кръстче, тя от момента на откриването на ловната хижа не се бе докоснала до него, но сега тя осъзнаваше необходимостта от упование на Бога.

Бавно пристъпвайки усетиха влагата под краката си, сякаш земята бе пропита с кръв и те в момента стъпваха върху нея. Майк вървейки се подхлъзна и се струполи по гръб на земята. Полежа за миг и скочи , като каза:

- Джил, нека да побързаме, може звярът да е чул шума и да на наближава.

Момичето го послуша и тръгна след него като ускори крачка, която още малко щеше да прерастне и в бяг. Изведнъж след тях се чуха бързи стъпки и след миг те забелязаха преследвача си.

- Да се насочим към онези дървета, Майк!

- Давай, Джил, бързо натам!- отговори й момчето.

Двамата се втурнаха към целта си. Джил се обърна да види дали звярът е след тях, но той бе изчезнал. Извръщайки се напред тя се озова пред две бледожълти очи, остра муцуна и зъби като ками – върколакът бе пред нея в цялата си мощ. Дългите нокти на огромната му лапасе отипаттха да разкъсат лицето на момичето, но то в последния момент се отдръпна назад и започна заднешком да отстъпва към сечището. Звярът я последва с бавна стъпка. Той протегана лапата си и удостои жертвата си с удар по врата, но успя да я рани с ноктите си по рамото. Тя изохка, но продължи отстъплението си. Тогава звярът отегчен от играта с жертава си се хвърли напред, за да прегризе врата й, но в последния миг усети изгарящата болка на сребро долепено до муцуната му. Той се отдръпна светкавично назад. Джил хвана сребърното си кръстче като бокс и се приготви за следваща атака от страна на изчадието. То не се забави и отново се опита да прегизе врата на момичето, но то с цялата си сила втика кръстчето в плътта на нападателя си и бързо се отдалечи от него. Очите на върколака станаха кървавочервени, по муцуната му се появи пяня, започна да ръмжи и да вие от болката, причинена от съприкосно- вението на неговата плът със сребърното украшение. Той се опита да го изтръгне от себе си, но лапата му изгоря от невероятната болка.

Изведнъж Джил забеляза сянка зад звяра, в следващия миг заострен клон се показа от неговото тяло, преминавайки през сърцето му. Той се свлече на земята и се разтопи в небитието. Силуета се приближи към момичето и то разпозна в него Майк. Джил се хвърли на врата му и го прегърна силно. Сълзи се стичаха по двете нежни пребледнели страни. Спътникът й също я обгърна, сложи главата й на рамото си и сключи ръце около нейното тяло.

- Хайде да се махаме от това проклето място пропито с ужас!- промълви момчето

Джил само кимна, защото сълзите продължаваха да се ронят по красивото лице. Двамата спътинци бързо продължиха пътя си към спасителната магистрала. По едно време лунните лъчи огряха в далечината сакяш безкрайния път. Майк хвана Джил за рамото и я окуражи:

- Ето Джил, ето го пътя! Напред, ще го достигнем.- и те продължиха с нова бързина, сякаш окрилени от желанието да го достигнат.

По едно време Джил усети, че нещо става с нея и се огледа, за свой ужас установи, че ръцете й са покрити с дълги черни , гъсти косми и устата й се изпълва с големи зъби. Тя се спря поразена от шока. Момчето се извърна към нея, за да я попита какво й е и бе посрещнат от кехлибарените й очи. Той премигна и отново се взря в нея, но този поглед вече го нямаше, гледаха го дълбоките сини очи на спътницата му.

Слънцето обагряше небето в огнени цветове и пробуждаше земята за нов живот през настъпващия ден. Тих ветрец повея над пустошта и вдъхна живот на деня.