събудих се с усет
за сянка от пърхащ самотен
леден дъх на пътуващ в Гоби керван
за следа от копита на черния кон
препускащ по изпотения пясък дантелен
за въздишка на океан чийто корем е разпорен
от шеметен плясък на устремена трирема
за ехо от залез на плачещо слънце
в тихото междуредие на бялата роза
за звукът който умира при допир
на твойта галеща кротка десница
на опъната в моята арфа
най-дългата струна...
и заплаках