автор: anonimapokrifoff

Опитът да задържиш съня с нереалните му багри и изчистените от примеси усещания е точно толкова безсмислен, колкото и домогването да остане при теб отиващата си любов. Те се изплъзват като хлъзгаво влечуго и в ръцете ти остава мъртвата пъстра кожа, която не хапе, но и не гали.
Събота е, мамка му, и поне днес трябваше да се отложи срещата със самотата ти. Невъзможно е да върнеш сънуването, вече дори и не дремеш. Ставаш и палиш цигара преди още да е кипнало силното турско кафе. Пиеш го и после се надъхваш като войник преди атака. Влагаш всичко от себе си, че даже и отгоре, и придаваш на квартирата си почти приличен вид.
После се ровиш из интернет, четеш, каквото ти хване окото, но този път старателно избягваш темите, свързани с професията ти. Размисляш се за дуенде – очевидно много модерно в последно време. Никой не е дал точна дефиниция за него, дори и Лорка. Явно това е таласъм, който не живее навсякъде и рядко се показва. Някои го оприличават на оргазма и тук вече ти е малко по-ясно, но ти е трудно да свържеш саморазрушителния спазъм, при който потъваш в себе си и се разпадаш безпаметно, с еманацията на творческия акт. Друг казва, че дуенде е, когато художникът се откъсне от фантазиите си и започне да ги рисува с пръсти. В такъв случай наркотиците със сигурност съдържат това духче – някои от зависимите пресъздават нестандартните си и нечовешки видения в картина, музика или книга. Отказваш се да нищиш въпроса – всъщност подобни разсъждения са прекалено сложни за непотомствен интелектуалец, какъвто си ти.
Лятото си отиде, без да го усетиш. Закономерно се случи независимо и извън теб, като ти дори нямаше очи за него. Есента довежда вродената ти меланхоличност до патология – мислиш си за болести и смърт. Вече си започнал имунотерапията с респивакс, но си знаеш, че и лекарството не може да те предпази. Изпадаш в ужас, когато някой кихне насреща ти. Много добре помниш втрисането от високата температура и болките в гърдите от мъчителната кашлица, усилието да станеш, за да пиеш глътка вода. За теб е въпрос на божия благодат, ако доживееш до май. Ти си отявлен хипохондрик, но има защо.
Ако си беше във Варна, тази вечер щеше да се събереш с приятели и да подкарате зверски запой. Почти няма да си говорите за жени – с тях всичко е ясно, защото никога не може да е ясно. Щяхте да предъвквате славната българска история, да си разказвате родови предания и да псувате екзалтирано турците. Да си представяте какво бихме били сега, ако не бяха те. После всеки ще почне да разнищва собствената си карма и да преповтаря шансовете, които е изтървал. Да си теглите по една майна, че не напуснахте България. И, разбира се, през цялото време много да се уважавате, макар че няма как и да се изслушвате. После, към 6 сутринта, ще излезете навън и студеният въздух наивно ще се опита да се пребори с алкохолните ви изпарения. Ще отидете в “Гюрлата” и ще изсърбате по една вряла шкембе чорба с много чесън и натрошени люти чушки. След това навън ще изпушите по цигара и всеки ще си хване пътя. Ти ще се прибереш и дори ще си измиеш зъбите, а после ще се проснеш под завивките. По някое време ще отвориш очи и светлината ще пререже мозъка ти. Ще ги затвориш, ще пъхнеш под одеялото премръзналите си стъпала и ще си наложиш да не повръщаш. Ще си повтаряш, че този ден не съществува. Ще слушаш мърморенето на тъжния есенен дъжд. Накрая ще се озовеш в понеделник.
Родният град е далече и приятелите – също. Би могъл да се избръснеш, като внимаваш за белезите по лицето си, да наклепаш с афтършейв раздразнената си кожа, а после добросъвестно да измиеш мивката от малките остри косъмчета. Ще навлечеш плътното си яке и пеш ще тръгнеш към “Монтевидео”. Първо ще вървиш покрай строежите, като се стараеш да не си изкаляш прекалено маратонките, после ще минеш дългия блок и посърналите поляни. Булевардът е оживен, сергиите и заведенията работят. Ще влезеш във “Винарната” и ще си поръчаш вегетарианска пица и голяма наливна бира. Ще оглеждаш хората наоколо и ще надаваш ухо какво си говорят. Ти си нелечим воайор, крадец си на чужди животи. Оцеляваш в този голям и враждебен град благодарение на това и на лудото хапче. В понеделник отново ще отидеш на работа и самотата ще те връхлети – колегите са вълци единаци, за тях приятели няма, а само съперници. Полагаш огромни усилия, за да не бъдеш изяден, а в душата ти е празно.
Мъжът от съседната маса за трети път ще обещае на момичето, че ще се разведе, но то ще е разстроено и ръцете му ще треперят, когато си пали цигарата. Той ще усети, че ги подслушваш, и ще те погледне агресивно. Ще отклониш поглед, ще поръчаш втора бира и ще пушиш. После ще платиш и ще си тръгнеш. Няма да можеш да изтриеш от съзнанието си разплаканите тъмни очи на момичето. Пак ще пушиш, а студените пръски дъжд ще гасят огънчето...
Би могъл така да убиеш малко време, но те мързи да излезеш. Ще се мотаеш тук. В петък шефът ти каза, че американци са се заинтересували от изобретението ти. И признавал, че си много добър в професията. Ти се усмихна, защото знаеш, че всъщност си адски добър – просто по-голям от теб няма по тези географски ширини. Никой от колегите не те поздрави.
Съботата ти е най-трудният ден. В неделя ходиш на гробищата и оставаш там с часове – независимо какво е времето. Успя да си наложиш да го правиш само тогава. Единственото хубаво нещо на есентта е, че има бели хризантеми...
От балкона си наблюдаваш отсрещния блок – трима работници поставят изолация. Вече привършват, днес вземат парите и няма да пият бира на крак, а ще отидат в кварталната кръчма. Без мъжа, малко по-млад от теб и облечен в червен гащеризон. Той виси на въжето и боядисва с бял фасаген. Другите ще тръгнат, след тях ще прибере кофите и инструментите. Опитваш се да си представиш живота му.
Алпинист е и е завършил физика /колегите му го наричат Физика/, роден е да бъде учен от световна величина, но не може да изхранва семейството си с наука. Не пие и не пуши, мрази шума и задимените помещения. Натоварва всичко в очукания си опел комби с врачанска регистрация и подкарва към къщи. Той и колегите му ще имат работа още на един-два обекта и парите няма да му стигнат, за да изкара човешки зимата. Мислиш си за жена му – сигурно е с българска филология или подобна неатрактивна специалност и вероятно работи като продавачка на бельо. Заплатата й едва покрива наема.
Ти виждаш как тя става от компютъра и вече не се опитва да разбере стихотворенията на Силвия Плат, защото малкият е вдигнал температура. Води го в спешния кабинет, а после купува изписаните лекарства. Не иска болничен – в понеделник трябва да е на работа, защото иначе ще я уволнят. Ще вземе в магазина болния си син, ще му даде лист и химикал да си рисува и цял ден ще му повтаря да не пипа никъде. Ако му прилошее, ще го сложи да легне на пода зад щанда – затова ще носи от къщи завивка. Надява се момчето да не се заслушва в приказките на клиентите – някои от тях влизат само да я унижат, за да се почувстват велики, други й разказват целия си нещастен живот. Старият арменец, който има офис отсреща, може би ще се откаже да я кани на кафе и най-сетне ще спре да й досажда.
Всеки ден след работа я боли сърцето – ти добре познаваш тези остри пробождания. И няма да роди друго дете, защото, докато минат майчинските, ще стане на цели 35 години и тогава никой няма да й даде работа.
Младият мъж се прибира, ти усещаш уюта на дома и тревогата на бащата за сина му. Той слага ръка на пламналото детско чело, а после хапва малко и заспива като пребит. Тя си ляга, след като температурата на малкия е спаднала. Слага един валидол под езика си и се унася.
Призори физикът сънува съвършено красивата формула, която обяснява Живота, Смъртта и Всичко Останало, но символите се размиват, когато отваря очи. Жена му усеща сладникавия ментов вкус на лекарството и в просъница чува стихове:
Сърцето ми не е монах
в магерницата след вечерня,
за да нахрани фарисеи.

Сърцето ми не е хотел,
във който влачиш гордостта си
и тя замалко ще е твоя.

Сърцето ми не е поток –
тук просяци усти не квасят,
Христос нозете си не мие.

Сърцето ми не е фетиш,
зад тънките ми кости пазен.
Не е религия, ни ерес,
а е Бог.

Ти ще спиш лошо, но преди събуждане ще сънуваш най-прекрасния сън: пътуваш към Варна и този път отгоре ти не връхлита черното беемве със затъмнени прозорци и еднакви цифри на номера, а жената до теб, която държи букет от любимите си бели хризантеми и носи в утробата си детето ти, е жива.