- Роден съм през май 1470г.Датата не зная, бях много малък, когато останах без никакви близки, които да ми я кажат. – започна дон Алонсо. – Роден съм в един красив град, в една красива страна, която векове наред е принадлежала на моя народ.
Ще попиташ, кой е бил този народ?... Наричат ни българи. Едва ли си чувал за тях. Светата католическа църква предпочита да забравя за греховете си.
Губернаторът ехидно се усмихна и продължи:
- Светата католическа църква е много стриктна към чуждите грехове, а за своите...е твърде снизходителна. Много усилия положи бързо да бъдат забравени хиляди християни, останали под ятагана на османците. Някога българите са имали държава два пъти по-голяма от Пиринейския полуостров. Граничели са с империята на Карл Велики и дори той не е дръзнал да вдигне меч срещу тях. Защо ли? Защото тропотът на конете им е стряскал два континента, а днес никой не ги знае. Защото когато срещу Европа е тръгнал завоевател под знамето на нова вяра, тя се е оказала разединена и отслабена. Защото двете църкви са се борили, кой да води стадото Христово, а не как то да бъде спасено от свирепите хищници на Шериата. Ето защо сега ти познаваш Новия свят, но не знаеш за Охрид нищо.
Бях дете. Бях едва деветгодишен, когато турците тръгнаха да събират кървав данък. Знаеш ли какво е това. Събираха момчета от средите на раята, така те наричаха християните, вземаха ги от домовете им и ги правеха еничари, ще рече най-верните воини на падишаха. Обучаваха ги, фанатизираха ги, и накрая ги пращаха да убиват своите родители, братя и сестри. Като те гледам, сякаш не можеш да повярваш...Така беше. Един ден спряха и пред нашата къща. Баща ми ги посрещна с брадва в ръка. Убиха го без жал. Майка ми успя да ме скрие в обора, но плати висока цена за моя живот. Не искам да ти разказвам какво се случи с нея. Турчинът, който ръководеше тази операция ....го запомних. Лицето му беше характерно за палач. С един ясно очертан белег на лявата буза. Гледах от скривалището си и единствено исках да ги запомня. През нощта майка ми ме изведе и заедно с братовчед ми Петър през планините на Далмация ни заведе в Дубровник. Там се качихме на кораб и се прехвърлихме в Равена, от там във Венеция. Двама мои братя и една сестра останаха в Охрид. Така и не ги видях никога. Майка ми беше изтощена от страданията, които трябваше да преживее и скоро почина. Бог да я прости! И аз трябваше да се грижа сам за себе си. Първото нещо, за което се хванах беше меча. В сърцето ми нямаше жал, в очите ми нямаше сълзи. Всичко сега беше меча. Пред очите ми винаги бяха палачите на семейството ми. Защо ги бяха убили? Те не бяха сторили никому зло. Бяха рибари и с труд изхранваха челядта си. Когато разбрах за похода срещу маврите се прехвърлих в Испания и станах паж на херцог Медина Сели. Започнаха битките в Гренада. Воювахме цели девет години. Хвърлях се в боя без да мисля дали ще остана жив. Това не ме интересуваше. За мен беше важно да ги открия...онези лица на палачите. Битката така те обладава, че забравяш дори, че си човек. Превръщаш се на машина за рязане на месо. Предсмъртните стонове, започват да те радват, защото това показва, че поне една опасност за твоя собствен живот е отминала. Започнах да виждам във всяко лице на неверниците убийците на баща ми и насилниците на майка ми. След битката разбирах, че съм избивал непознати хора и лицата им изглеждаха като лицата на всички нас. Победите ни опияняваха. Аз започвах да вярвам, че силата ни расте и скоро можем да насочим Христовия гняв срещу поганците в Константинопол и да върнем на Европа достойнството и да отмъстим за хилядите жертви и поруганата чест. Колко съм бил наивен...
Дон Алонсо отново се усмихна. Обърна се на една страна, за да разкърши скованото си тяло и поиска вода. Отец Бартоломе му подаде чашата и с тих глас се престраши да попита:
- Открихте ли ги, екселенц?
- Кого?
- Убийците на баща Ви.
- Разбира се. Открих ги до един и ги обезглавих. Но от това не ми стана по-леко. Не знам защо. Мислех си, че ако това сторя ще се спра. Ще оставя меча и ще стана смирен и почтен човек. Не се получи.
- Как ги открихте, екселенц?
- Епископът на Севиля, дон Хуан Родригес де Фонсека реши да организира наказателна акция срещу египетските пирати, нападащи испански и венециански кораби покрай алжирския бряг. Започна да събира екипажи. Трудно се намират моряци, Бартоломе. Много трудно. Лесно е да си касапин на брега. И земята под краката ти твърда и въздухът в изобилие. Не е така на море. Питаше кой е плавал на кораб или на лодка. А аз целия си живот съм го изкарал на лодка. Охридското езеро за мен беше цялото море на земята, а и то си е море. Дълбоко е над двеста метра. Веднъж баща ми и другите рибари решиха да го мерят с въже и останаха удивени. И така попаднах на каравелата „Исабел”. Плавахме цяла седмица покрай бреговете на Северна Африка, докато открихме египетска ескадра, хвърлила котва край Мелиля. Атакувахме ги изнадващо през нощта. С оръдейни залпове разбихме корпусите им, взехме ги на абордаж и те скоро се предадоха. Сред тях по незнайни за мен причини се оказаха точно тези, които търсех. Познах ги веднага. Бяха четирима. За по-малко от минута главите им се търкаляха на палубата. Тогава дон Хуан, който храбро ни водеше ме арестува и беше решил да ме предаде на инквизицията за нарушаване на заповед по време на война, но като чу историята ми, ме освободи. Но реши да не ме задържа при себе си. Обеща да ме запознае с дон Кристобал Колон. Така наричаха сеньор Христофоро Коломбо. Той както знаеш е италианец. И започна нова дълга одисея.
Дон Алонсо скръсти ръце на гърдите си и леко задрамя уморен от спомени.