автор: liulina

Живяло някога в едно село с десет жители, едно осиротяло момиченце. То имало недъг, било сляпо. Баба му преди да се спомине, го научила да преде и така с къделите, то се изхранвало.

Дядо Петър го водел с каручката всяка неделя на пазара надолу в подножието на планината в, която се намирало селото. Момиченцето заставало винаги на едно място поставено от дядото.
То продавало каквото продавало и с парите си купувало хранителни продукти за седмицата.
Един ден покрай момиченцето минала една знатна дама и я попитала:
-Как ви е името млада госпожице? – тьй като момиченцето не очаквало такъв внезапен интерес към него, се сепнало, но после с тих гласец отвърнало:
-Казвам се Людмила, госпожо.
- Къде живееш Людмила? - продължила с въпросите знатната дама.
- Нагоре по билото в едно селце навътре в планината. – отвърнала Людмила.
- С кого живееш мило дете?
- Самичка живея госпожо.
- Искаш ли да дойдеш да живееш при мен?
- Нямам си никого и за мен ще е приятно, но ако ми позволите, искам да взема козичката на баба, която през цялото време беше до мен.
- Това не е проблем, ела в моята карета, аз ще те заведа да я вземем.
Така Людмила и знатната дама се качили до къщичката в селото, взели козичката и се запътили към имението на дамата. Дамата била вдовица и нямала деца, мечтаела да се грижи за някого, а това сляпо дете и се сторило прекрасна възможност да дари любовта си някому.
Людмила растяла, но една частичка от нея винаги била тъжна и унила. Госпожата, чието име било Светлина, забелязала тази загриженост, която прозирала, през безизразните очи на детето, чак от душата му, но не смеела да попита. Като цяло не виждала причина. Детето растяло в топъл дом обкръжено с вещи, учело се на брайлово четмо и писмо и напредвало,учело се да свири на пиано и да пее.Трелите му грабвали всичките гости на Светлина. Все пак, когато оставала сама, Людмила отивала при козичката си и горко плачела.
Един ден Светлина я проследила и се скрила за да чуе.
- Мила ми козице, планинска ми сестрице,
Аз съм цвете откъснато от полянката в гората,
Как липсват ми сестриците-цветя, тревата,
Как ми липсват птиците и босоногите хлапета,
Как ми липсват борчетата покрай гроба на мама …
На, които пеех и чувах отекващото им ехо в сърцето си.

Светлина се разплакала и без да каже нито дума се отдалечила. На следващият ден казала на Людмила:
- Хайде чудесно мое дете, да идем до твоята къщичка горе в планината, че нещо съм се присетила.
Изведнъж Людмила засветила от щастие и прегърнала своята покровителка и от този ден, всяка седмица двете ходели в планината за да слушат ехото на борчетата.