автор: rupani

Ние сме убийци, пътуваме във времето и сме непогрешими. Убиваме във времето и сме непоколебими. Играем си с човешкия живот; ние сме убийци и можем да крадем.
Когато някой от нас спре да убива ние го възвръщаме с ритници, той започва да убива по-кръвожадно и от преди, ние сме родени за убийци и нищо друго не можем да бъдем. Стараем се да убиваме колкото можем повече, стараем се да убиваме добре, ние сме санитари във времето, всяка мърша и всеки недъгав падат под нашия нож. Ние сме убийци, можем да убием всеки - нас на това са ни учили, ние сме пресметливи и убиваме лесно. Как да го кажем по-просто - убийството за нас е песен. Ние я пеем. Ние сме хор, танцуваме валс със смъртта, смъртта се страхува от нас, защото знае, че ако се наложи и нея ще убием. Нищо не може да ни се изпречи на нас. Ние убиваме, а най-много харесваме да убием любовта. Хората ни мразят без да знаят че съществуваме, хората мразят и любовта, без да знаят че я мразят, може би те ни обичат, но ние за тях не съществуваме.
Времето е нашият господар. Ние искаме да убием и Времето, но това не можем. Ние искаме да убием себе си, но и това не можем. Но поне искаме...
А нещата всъщност, са много прости, ние добре го знаем, но не можем на никого да го кажем. Ние сме прокълнати, хората не знаят за нас. Не ни виждат, не ни чуват, а всъщност ние нищо не убиваме, а само създаваме...
Защото всяко убийство води до нов живот. Всеки път щом убием, нещо ново се ражда, нещо се променя и на мястото на всяка глава на хидрата изникват по три нови. Когато унищожим живот, отваряме място на нов живот. Когато убием любов, пръква се нова. Не щем да убием смъртта, защото кой знае какво ще цъфне на нейно място... но искаме да спрем да убиваме, защото така ще спрат промените, а спрат ли промените, ще спре и времето. Но ние не можем да убием времето. Времето е наш господар. И то ни кара да убиваме...
Ние сме убийци. Живеем във всеки един от вас. Защо не ни помогнете да убием Времето?
А?