Влаковете са остарели върху релсите си. Вали дъжд, който размива успехите и неудачите и ги прави да изглеждат като прости правила на повторението и случайността.
Смяната на датата в календара е сладка до болка, като попаднала в кариес тулумбичка от пластмасова кутия, купена от кварталната сладкарница. Обградени от изкуствения вятър на климатиците, щастливите, работещи хора пускат към окачените си тавани мислени хвърчила, които се заплитат във високоволтовите, въображаеми жици на затисналия ги задължителен свят. Милиони километри вода съществува под формата на изкривени цилиндри, които се движат в посоката на твоята, да, на точно твоята чешма, откъдето след малко, когато като Пилат поискаш да измиеш ръцете си, ще изскочат със свистене, за да могат отново спокойно да станат безформени и свободни. Ята косове летят като един, пикират заедно, замръзват заедно във въздуха, после заедно размахват криле точно единайсет пъти за една секунда, отново пикират. Изгорялата трева върху хълма напролет ще се съживи, но изгорелите дървета – не. Те ще останат черни и осиротели да се вслушват във вътрешността си с надеждата да чуят отново движението на сокове, но няма да чуят нищо и скоро някой ще дойде и ще ги отсече, за да ги изгори напълно.
Няма нищо страшно, нищо. Толкова е просто. Вали дъжд, който се стича в очите на солени струи. Воланите на автомобилите треперят от студ в ръцете на своите водачи, но те си мислят, че това е просто от загубеният баланс на някое колело. Водачите отдавна нищо не разбират от автомобили, но ето, че все пак вали...