автор: Remembrance

Оазисът беше твърде малък. Приеха всичко, което им предложиха хората, отседнали там - и сянка, и вода, и храна... но притеснението им се увеличи. Останалите пътници от кервана се скриха от жегата, без да им отделят повече внимание и това силно ги натъжи. Легнаха да поспят в една от шатрите, докато отмине горещината.
С настъпването на вечерта мястото се оживи, но когато той се събуди и се огледа, нея я нямаше.
Не му трябваше много, за да обиколи целия оазис и да се увери в едно - тя липсваше.
Хората го заговаряха. Доста от тях общуваха на друг език, но някак успяваха да намерят как да се разберат, дори и кратка усмивка беше достатъчна.
Около кладенеца имаше най-много приседнали хора. Той се присламчи и се опита да събере мислите си. Не искаше да стои сам. Какво изпитание, за Бога, беше това? - го деряха мислите. До този момент бяха все заедно. А сега остана сам насред чуждото място.
Изведнъж пред него се появи мъжът от кервана и се усмихна.
- Сам си? - попита мъжът.
- Както винаги - учуди се на иронията в гласа си.
Мъжът привдигна рамене и седна до него.
- Притесняваш ли се?
- Разбира се. Но всъщност като че ли не толкова, колкото бих очаквал от себе си.
- Защото чувстваш, че има изход - предположи мъжът.
- Това загадка ли е? Ситуация, която трябва да разреша?
- Освен ако фактът, че я няма, не крие в себе си някаква съвсем проста причина.
- Тя не би избяла или скрила от мен.
- Тогава просто ще изчакаш или ще преприемеш нещо?
- Направих каквото можах, обиколих целия оазис, няма я.
Мъжът извади малко шише и му предложи.
- Подкрепи се.
И двамата отпиха от доста силното питие.
- Накъде сте тръгнали всъщност? - попита мъжът.
- Следваме пътя.
Мъжът се засмя.
- Би трябвало да знаете къде искате да стигнете.
- А ти?
- Аз просто обикалям обичайните си места. Нямам цел, просто обичайни маршрути. Познавам всичките си пътеки и не предприемам нищо ново. В това намерих своето спокойствие.
- Обикаляш пустинята от оазис в оазис?
Мъжът кимна.
- И от време на време помагаме на такива като вас - усмихна се той.
- Можеш ли да ми дадеш някакъв съвет? Как да продължа напред?
Мъжът се взря сериозно в очите му.
- Бъди искрен в копнежите си и не се страхувай нито от себе си, нито от нея. Страховете унищожават всяка надежда.
- Ти спазваш ли това?
- Не, човече, аз станах роб на страховете си. Искам да не повтаряш моята грешка.
- Нямаш ли шанс да промениш това?
- За мен е късно. Но ти можеш да промениш историята. Знаеш това. Върни се в шатрата, където бяхте.
Мъжът му се усмихна, стана и се отдалечи.
Малко време му беше необходимо, за да се върне там, където бяха прекарали следобедните жеги. Тя кротко спеше.