автор: GINKO_PRIM

Не знам дали ти отговарям еднозначно.

Понякога си мисля,
че съм бледо копиран екземпляр на непукиста
със крайна диагноза „груба грешка”,
защото все ми пука
за човека.

Понякога
(е, напоследък рядко)
си тананикам най-трънливите мелодии,
наболи с копия от плътни звуци
безплътното на моите мълчания.

Понякога...
Понякога оставам съвсем сама
и пускам мисълта си
да скита там, където и с когото вече била съм
или искам да отида.
На нея са и нужни много думи,
за да открие в мен внезапна Атлантида,
в която някой друг да ме намери.
И тези думи трябва да са силни,
да са на място казани или написани,
защото точно те са онзи прилив,
извезващ в алено платната за завръщане
към себе си
и вярата в човешкото.

Понякога празнувам...