автор: verginov

В огнището изтлява ден,
по залеза догарят часовете,
а тъмната ми стая - храм,
очите ми - кандила, светят.

От сенките на тиха нощ
полита в мислите ми прилеп,
потаен, призрачен и лош -
палачът, на мечти безкрили.

Затворници, от моя сън,
с ръце, протегнати към Бога -
мечти обречени на смърт,
родени, да потънат в гроба.

И съмва тишина и скръб
в зора по небосвод бездомен,
поема в земния ми път
тъгата на възкръснал спомен.

Денят отново е смирен,
безоблачен и пуст - обречен,
а мракът се завръща в мен
озъбен, прегладнял... И вечен.