автор: marcusjunius

Стубляците са едни същества, които живеят между нас. Ние не ги виждаме, защото много добре ги крием от себе си.
Понякога, докато крачим гордо към работа, може да забележим върху пейката на трамвайната спирка захвърлена стара шуба. Друг път, край контейнера за боклук в квартала, ще видим увиснала във въздуха найлонова торба и кирливо куче, което я души. А понякога срещу нас в метрото ще има празна седалка със застлана на нея шарена рекламна брошура за мобилни телефони. И в трите случая ние може би се взираме в стубляк, без в действителност да го забелязваме.

Смея да мисля, че ако можехме да изследваме стубляците според аристотелианските научни методи, ние скоро бихме установили, че те до известна степен напомнят на нас. Стубляците, бихме открили ние, също като нас, биват женски и мъжки. Също като нас, сред тях има млади и стари, а също и съвсем дечица-стублячета. И, също като нас, стубляците вечно търсят нещо.

Защо тогава, ще попитате вие, хората не виждат стубляците? Ами защото те живеят в едно измерение, едно не-човешко измерение, което ние самите сме заключили за себе си – Измерението на Страха от Себе Си. Всеки човек от малък има такова Лично измерение, което пълни със своите детски страхове и после заключва с огромна, непробиваема хипнотична стена. Тъй като страховете на всички хора, както, между впрочем и радостите им, са удивително сходни, сред нас се е образувало едно цялостно, Универсално Измерение на Страха от Себе Си, което всички ние дружно пазим, за да не влезе там някой от нас. Стубляците обаче са там – те там си живеят. Ето за това не ги забелязваме – не защото в тях има нещо отвратително, не защото са зли или глупави нито защото (опазил Бог!) ние проявяваме дискриминация към тези окаяни същества. Не. Те просто имат нещастието да живеят в Универсално Измерение на Страха от Себе Си, където никой човек не влиза.

Разбира се, всичко това навярно ни дава някои отговори – например защо понякога се чувстваме ужасно нещастни, когато преминаваме край отдушниците на гарата, върху които са натрупани купчини стари парцали и около които мирише на ацетоново лепило. Но малкото, което знаем за стубляците поставя и нови, фундаментални въпроси – някои от тях почти равни по философска значимост на въпроса за кокошката и яйцето. Например: откъде идват стубляците и как са се озовали в Универсалното Измерение на Страха от Себе Си? И какво са стубляците – извънземни или животни?

Някои учени с интереси към този странен вид стигат до там да допуснат, че стубляците всъщност са хора, преминали неволно (през някоя случайна дупка в социалния континуум) или по собствена воля (като сами са издълбали такава дупка) в Универсалното Измерение на Страха от Себе Си. Тези учени също така твърдят, че забелязването на стубляците е начин да разбием Универсалното Измерение на Страха от Себе Си и че ние трябва да сторим това, за да се освободим. Аз, обаче, не бих стигнал до такива крайни заключения. Та от какво, в края на краищата, има да се освобождаваме (тези учени никога не уточняват)? И защо бихме искали да проникваме във всички измерения на нашия свят? Че кой знае какво има там, в онова затворено от векове и забравено от нас място? Освен това ние добре си живеем, без да виждаме стубляците и това е доказателство, че те не са като нас. Ние живеем изключително добре без същества, които не са като нас. Някой ще ме парира, че доста хора живеят добре и без същества, които са като тях, но това ми изглежда като едно двойно отрицание, един нонсенс за нашата природа, който не би могъл да съществува, освен ако природата ни не е напълно и безнадеждно парадоксална, каквато тя, както знаем, не е.

Така че аз бих казал – ние знаем за стубляците толкова, колкото е необходимо. Даже повече от необходимото. Ние не трябва да ги изследваме, не трябва да търсим дупките, през които са пропаднали и, най-важното, трябва да продължим да не ги виждаме. В края на краищата, нашата Вселена е постигнала вътрешен баланс, в който Универсалното Измерение на Страха от Себе Си е такова, с каквото сме свикнали – тоест, напълно невидимо.