автор: esperanca

Sono grata...

СНИМКИ

17Септември 2010г.
Петък

Събираме два лъча от Ловеч и Видин на Горнобански път, София. Аз след поредното нощно дежурство, Петя все още не приключила задължителния стаж. Всяка е направила необходимото, за да имаме три дни на разположение: платила съм на колега да поеме смяната в неделя, тя комбинативно е отложила заверката на стажа за понеделник. Системата в Академията работи за нас.
Прехвърля раницата си от Тиграта в Зафирата и автомобилният поток ни отнася в посока Перник. Шофирането в тази част на България е характерно с движение в три колони при наличие на две платна. Не са в сила никакви пътни знаци и маркировки. С предимство са безумието, безотговорността, наглостта на водача, седнал зад мощен мотор на висок клас автомобил, чието поведение ръмжи през ауспуха на впрегнатите поне 300коня. Копитата им заплашително чаткат в съзнанието, огненият им дъх внушава обида, че дели с теб пространството на асфалтовата лента. Използвали сме тази дестинация през всички годишни сезони: живописната есен до в. Руй – 1706м.н.в. и ждрелото на р. Ерма; бръснещата зима до планина Осогово и в. Руен – 2251м.н.в; карминеното лято до Рилските и Урдини езера, в. Мальовица – 2729м.н.в.; пълноводната пролет до българския първенец – в.Мусала – 2925м.н.в. Разбирам лудостта на всеки участник, встъпил в автомобилния поток. Колоната налага поддържането на висока скорост и зомбирано, рисково поведение, в противен случай ще те прегази или изхвърли зад банкета.
След Перник спираме на крайпътна бензиностанция за кафе. Безсънието и високият адреналин са избили в алергия по лицето ми. В зачервените очи на Петя чета натрупано недоспиване. Това е само нюанс. Отвъд умората нетърпеливи пламъчета неудържимо кладят и зениците ни възбудено се уголемяват, предвкусвайки предстоящето приключение. Този огън стопява физическите ограничения, дефицитите в характера, ръководещо начало взима духът. Негова основна характеристика е вярата. Човек е това, което мисли. Чувствата робуват на мислите, човекът робува на чувствата. Животът нищо не дава наготово, всеки трябва да се бори за всичко. Вяра е да вървиш с лице напред и с пълна скорост към тъмнината. Мисълта ще извика в съществуване пътя. Животът ще се случи в зависимост от силата на любовта. В най-дълбоката любов няма еуфория. Изпитвала съм я два пъти: при първото изкачване до махала Коевци и при пристъпването до рилското езеро Окото. Предстои ми да я изпитам за трети път.

Нищо не дава по-голяма увереност от желанието. Пред нас има път само с една посока : нашата. Продължаваме покрай Благоевград и при Симитли завиваме наляво за проход Предела. Съзнанието ми храни детски спомен за тясно асфалтово шосе – единствена граница между езерната планина Рила и суровия Пирин. Край тясна отбивка се е сгушило крайпътно ресторантче, което гостоприемно ни поднася квасено биволско мляко в глинени купи. Млякото е толкова гъсто, че при обръщане на купата не се отделя от стените, не се изсипва.
Разочарованието от уширения и застроен проход ме блъсва в гърдите и стяга примката си около шията ми. Преглъщам трудно, натискам педала на газта и оставям Предела зад себе си.
Човекът сам си е граница. Избирам нищо да не пречи на сливането с очарованието на пейзажа, на вграждането като естествен елемент в природата, на изначалния стремеж към пантеизъм. Човекът, който живее на ръба и търси рискови ситуации, за да осъществи себе си.


# # #


“Пирине, Пирине,
с мраморни пазви,
прегърни ме...“


Някак набързо преминаваме през Банско и вече излизаме от силно застроената част с хотели тип алпийски, които обслужват през зимата ски пистите. Поради есенния сезон са почти безлюдни. От лявата страна на шосето остава ресторант „Мотиката“, откъдето започват причудливи серпентини на остри завои с обратни виражи, които ще ни отведат в подножието на пиринските върхове. Трябва да стигнем до х. Вихрен, където ни чака останалата част от групата, която бивакува вече пети ден по билото на планината. На следващия ден ни предстои преминаване по скален ръб Кончето – едногодишна наша мечта, която сме на път да осъществим. Дали поради причина ,че съм толкова близо до целта си, още в началото на оставащите ни последни седемнадесет километри лавинно ме връхлитат потоци от усещания и чувства, които ме разпарчетосват и разтреперват издъно съществото ми. Все по-неуверено водя автомобила и при острия ляв завой от 45градуса срещу х. Бъндерица съзирам удобна отбивка, на която спирам Зафирата. Слизам с треперещи крака, Петя налива кафе от термоса и присядаме между тревите върху удобно терасираните , сякаш специално за целта, каменни плочи. Вдигаме поглед и първия връх , който надвисва над нас е Тодорка – 2746м.н.в. На гранитното му било виждаме последната станция на открития лифт и движещите се празни кабинки – единствения сезон, през който лифтът работи с клиенти е зимата. Погледът ми трескаво шари по билото, спуска се по живописните стръмни Тодорини улеи, търсейки настойчиво причината на силната възбуда. Спомените ми хаотично прескачат през пазвената Родопа планина, спускат се през водопадната Рила, преброждат светогледната Стара планина и изведнъж разбирам: Пирин е моята планина. Усащането е като цял живот ожидана среща с любимо същество, като изправяне пред духовния си учител, като преброждане на страшната самота, към срещата със себе си. Където разбирам, че нито самотата е страшна, нито страхът в мен е сам. Винаги има още нещо или някой, който да присъства с мен. Сега трябва да оставя всичко, за срещата със себе си трябва да се откажа от всичко, ако очаквам аз да се явя.

На връщане от х. Вихрен спираме да почерпим сили от природния феномен – Байкушева мура/Pinus Leucodermis/, която е открита през 1897г при надморска височина от 1930м. Възрастта на дървото е над 1300г, обиколката на ствола му е 7.80м, а височината му 26м. Прилепвам плътно тялото си в извивките на грапавата кора, затварям очи и оставям умората да изтече. В съзнанието ми изплува учението на дзенбудистите, според които дървото се създава от две сили едновременно. От семето започва всичко, то съдържа цялото обещание и скрити възможности, които израстват в дърво. Всеки може да види това. Само някои могат да познаят и другата сила, която действа – самото бъдещо дърво, което толкова много иска да съществува, че извежда живота от семето, изтегля стръкчето напред, защото копнее да излезе от небитието и да води развитието от нищото до зрелостта. Така, самото дърво създава семето , от което е било родено.

Седим под лозницата във вечерната прохлада на механа Дядо Пене. Подчертано българско-възрожденската обстановка уютно ни обгръща и ни потапя в безгрижна ленност. Над главите ни висят индиговите зърна на гроздето, сводовете към отделните одаи са обримчени с гайтани чанове – от най-малкия до най-големия. Сервитьорът в народна носия, който ни обслужва прокарва ръка по редицата и във вечерта се изсипват разпилени медни звуци, които бавно заглъхват , за да отстъпят място на оркестъра, който изпълнява само народна българска музика. След като се настанихме в хотела и разгледахме Постоянната иконна изложба, музейте Н. Вапцаров и Н. Рилски, запалихме свещ в църквата на центъра, усетихме как ни завладява вълчи глад, който ни отведе до механата. След вечеря се прибираме по осветените с коледна украса/явно тук целогодишна/ бански къщи, която придава приказен вид на белокаменните им стени с тежки дървени порти. Не можем да заспим дълго след полунощ, накрая умората надделява над женското ни бъбрене. До утрото ни дели времето на един кратък сън.

18Септември 2010г.
Събота

Днес Чародей – аляският маламут, който безкрайно обичам навърши осем месеца. Съвпадението не е търсено, но посвещавам изкачването на скален ръб Кончето на него.
В 8часа тръгваме от х. Вихрен. Докато пътеката се вие към Малкия Казан, на отсрещния Бъндеришки циркус едва съзираме пиринското езеро Окото, над него са Муратово, Рибно и Бъндеришки езера. Запленени от Тодорините улеи, неусетно стигаме до разклона преди Малкия Казан, наляво пътеката продължава за Джамджиевият ръб, ние поемаме надясно към Големия Казан и Премката. Върху морена в средата на циркус Голям Казан в подножието на заслон Ел Тепе – 2445м.н.в. откриваме септемврийски еделвайси, няколко стръкчета гушнати в скалите с дребните си цветове извикват истеричен възторг в нас. В далечината върху стената на Кутело2 виждаме диви кози. Пирин ни допуска в суровата си красота. Заставам на ръба на Големия Казан, срещу мен по северната стена на в. Вихрен лежи постоянен снежник. От самото тръгване ни съпровожда лек, но остър вятър, който въпреки напредващото слънце обещава хлад през деня. Слушайки вътрешния ритъм на сърцето си, изоставям другите от групата и се отправям към Премката. Тук умереният , според прогнозата вятър се усеща като силен и пронизва през якето. Въпреки лентата и шапката, ушите започват да ме болят. Наляво е в. Вихрен, аз поемам надясно, към Кутело. Подсичам по ниската пътека, според някои това е по-трудния път, но искам да тествам вестибулата си и да проверя Мениер дали е все още с мен. Скоро забравям и за двамата, нудена от вътрешната си потребност да подтичвам по широката една педя пътечка, която на места съвсем изчезва и преминава в отвесни хлъзгави скали, които все пак са удобни за катерене, поради стъпаловидния си характер. Водена от вътрешен порив екзалтирано поглъщам разкриващия се пред мен Пирин, който ме поема в себе си, разгръщайки една след друга спиращи дъха гледки, докато подскачам от камък на камък. Вече стигам до първото колче, където все още липсва осигурителното въже, когато ме застига и с цялата си сила ме връхлита нов вид емоция. Залива ме дълбока, разтърсваща, овладяна , тиха любов, която ме заставя да спра до колчето, разпервам ръце, вятърът разкопчава якето , грабва косите ми, освободени от издуханата шапка и замирам. Времето спира. Под мен е бялата мраморна твърд на планината, над мен е ослепително синьо небе, въздухът звънти в кристалната си чистота, вятърът е пробухал сетивата и цялата аз свободно се рея над пейзажа. Дойдох на срещата със себе си. Познах се и искам да се споделя. Изчаквам Петя и когато тя идва до мен в очите и прочитам как е подвластна на близка до моята емоция. С нея сме изкачили заедно много върхове, спускали сме се в недрата на редица пещери, плискала ни е водата на язовири, реки, езера и морето. Имаме изминати зад гърба си стотици километри в автомобилна и конна езда, пешеходни преходи.
Сключваме по мъжки здрава прегръдка и в няколко мига сме едно цяло – планината, вятърът, небето , приятелството. Съвсем материализирано усещаме как протича електричество и в миг на чисто преклонение в душите си изричаме:
Обичам те.
Благодаря ти.
Различни думи с едно и също съдържание - споделено, съприживяно.
Оттук продължаваме изкачването заедно. Стигаме до въжето, което след няколко метра изчезва, свършват и колчетата. Започваме изкачването към ръба перпендикулярно, малко преди самия връх осигурителното въже отново се появява. Спираме за кратка почивка. Тук ни застига директорът на Национален парк – Пирин, млад мъж, роден планинец, от когото научаваме, че липсата на въже не е поради кражба, както допускахме. На няколко пъти природозащитници и еколози умишлено са махали въжето по цялото трасе, имайки претенция да бъде направено от... естествени материали. След като стъпвам на самото Конче и от краката ми се спуска отвес с дълбочина над 900м недоумявам при тези условия как може някой да има каквато и да е претенция. С изкачването до ръба някаква сила ме заставя да се сниша и ме поставя на колене. Отнема ми време, докато мога да погледна отлявата си страна надолу. Зее бездна готова да погълна всяка човешка суета и глупост. Не зная колко време ми трябва докато се окопитя. След това бавно се обръщам , така че бездната остава от дясната ми страна и без да изпускам въжето нито за миг, като приплъзвам ръката си по него, поемаме към връх Бански суходол – 2884м.н.в. Движа се по скален ръб Кончето, внимателно преодолявам метър по метър, на места става съвсем тясно , не повече от 30см, преминавам ги без да мисля, ако си позволя да осмислям случващото се, умът ще ме блокира и изпадайки в паника няма да мога да мръдна. Оставям се напълно на инстинктивни усещания. Не очаквам да има толкова много хора , съсредоточена в придвижването едва изричам по някой поздрав на тези, с които се разминавам. Чувам как по-смелите успяват да се шегуват:“ Хайде, минавайте, за вас свети зелен светофар“. Стъпвам на Бански суходол и облекчено поемам въздух, мога да се отпусна. По продължението на ръба е заслон Кончето. На самия връх виждам бездънна пещера, своеобразен понор. Разказват как дъждовете, които се изливат над Пирин, никъде не се оттичат, планината поглъща небесната вода. Времето е необичайно ясно. Панорамно се вижда цялата Рила планина. В далечината се откроява македонският връх Кораб и гръцкият връх Олимп. Спомням си за съревнованието между Олимп и Мусала, как гърците изкачвали върха, носейки по един камък, като се надявали така да го направят по-висок от Мусала.
Даваме си достатъчно време, за да се наситят сетивата и възприятията ни.

На връщане съм по-уверена, предстои ми да премина целия траверс Кончето с дължина 400м. Изпитвам дълбока възхита и преклонение пред гледката. Сетивата ми ненаситно поглъщат планината – силата и, красотата, чудото, че ни допуска в себе си, не ни погубва, пуска ни да се приберем по местата, от които сме дошли, отнасяйки онази ненаситна нужда да се връщаме отново и отново, докато се вградим като камък в гръдта и.
На най-тясното място се осмелявам да яхна скалния ръб, да усетя мощта между краката си, да пусна осигурителното въже и да издигна ръце към бездънното синьо око на небето. Поглеждам нагоре и виждам орел, оставил се по течението на вятъра, свободно да се рее в ширта. Свеждам поглед надолу, където на длан лежи град Банско, там някъде над ски пистите проблясва металният корпус на хеликоптера , с чиято помощ се пренасят строителните материали при тези височини. Сега той се намира под мен. Като на шега изкачваме Кутело1 и Кутело2. Срещу нас съвсем близо е в. Вихрен – 2914м.н.в. Времето е напреднало , трябва да слизаме към Зафирата. Нищо, следващия път, когато се върнем.
Човекът сам си е граница. Когато прескочи своята собствена, други граници за него няма.


19Септември 2010г.
Неделя

Преди да се разделим с Пирин, правим малка отбивка до църквата в село Добърско. По непотвърдени данни строежът е от 1122г/дата, изписана върху мраморен блок с изображение на двуглав орел, сивол на Вселенската патриаршия/ , макар за официална да е приета 1614г. През IХ в. селото е било основано с войнишки статут. В средновековна България имало такава категория население – стратноти/войници/. На една от външните стени на църквата върху каменен блок има издялана свастика, с древен ирански произход, която е символ на слънцето и благоденствието. Днес, когато е ясно , че прабългарите имат ирански, а не тюркски произход, това е едно указание за първите войнишки семейства в Добърско - прабългари.
Всяка стъпка от 110 879кв.км. площ на България е пропита с история, култура, географско и природно разнообразие, различия в етнически състав, езици и религия. Граници. Граници, които разделят и събират.


Антевасин/санскрит/ - човек с широко скроена по рождение душа и хаотично търсещо творческо начало, непризнаващ никакъв род рамки, ограничения и калъпи. Знае, колко са важни границите и никога не губи уважение към тях, както и никога не им се подчинява. Човек, който живее на границата и постонно стои на ръба. Напуснал шумната среда на светския живот, за да живее на края на духовния живот. Антевасин не е нито стопанин, нито духовник, живее на границата между двете. В обсега му са и двата свята, черпейки и от двата, но винаги с поглед в непознатото.
Антевасин е ученик.