автор: milcho

Продължение на историята „Когато станах Кришна”

Питаш ме къде ми е значката, Румене?
Ха, ха, ха, ха!
Трябваше да уточниш, че става за онова индийско знаменце, които ми закачиха в Ню Дели двамата т.н.”студенти”, дето искаха да ми отмъкнат полу-законно 100 рупи.
Това знаменце-значка от разказа „Индия-гуд кънтри”! Нищо като пари, като погледнеш, около 7-8 долара беше по тогавашния курс, но ние и тях ги нямахме и като свърши конгреса и си тръгнахме обратно за София, ни уведомиха, че искат такса за влезем в Аерогарата на Делхи. Тогава – 85-та за първи път разбрах, че има и такива тАкси (гебюрен!) – само за да влезеш в аеропорта. Може да имаш билет, но за да влезеш да се чекираш трябва да платиш предварително входна такса около 8 долара. Егати и номера! Ние които имахме само около 30-40 долара за да преживеем 14 дена в Индия (Гуд Кънтри!) включително нашите законно закупени 27 долара със справка от БАН, че пътуваме до „западна” страна… бяхме опукали всичко за банани, кола в бутилка и дребни сувенирчата. Зер да биеш път до Индия, и да се върнеш с празни ръце не бива. Поне един дървен слон и някое герданче, някое бакърено блюдце с изографисан „Тадж Махал” и туй онуй…иначе лошо. Вие тия „фатки” за тия 27 долара само сте чували … зер минаха повече от четвърт век от тогава… Виж английския ви е супер:), а ние и него не знаехме тогава, ама хъс имахме и кусур и отгоре. Това за входната такса – за него по късно. А сега щом ще ходиш по тия места, Румене, слушайте - ама много ме изкефи с това че си прочел моята индийска сага, хахаха!

Та щяхме да ходим до град Рурки. Там ни покани проф. Батнагхар, виден индийски учен за да завържем контакти, а и сътрудничество. Беше написал писмо до шефа, по този повод. Шефа здраво го къташе това писмо покана, като залог, че сме много търсени учени и че ни чакат в Индия (Гуд Кънтри) като манна небесна …т.е. само нас чакаха.

Защо именно в Рурки, ами там се намира един престижен индийски университет. Абе то си е баш първия Университет в независима Индия, а и първия Томсънов в Британската Империя. Толкова за традицията. Та с нетърпение чакахме знак и обаждане от Рурки и ден по ден питахме на рецепцията дали някой ни е търсил от Рурки. И накрая стана. Шефа каза, на поредния вечерен разбор, че му се е обадил проф. Батнагхар и ни е пратил кола-такси да ни вземе до там и да ни върне. Да се видим и после да отпочнем широко научно сътрудничество. И ние чакаме това такси днес.

На вратата се чука, а е рано-рано сутринта, около 6 часа местно време. Разбира се шума от улицата, на хиляди действащи клаксони ме е събудил още от по-рано, но сладко притварям очи в утринна полудрямка и предчувствия за нови приключения през идния нов ден в Индия. Предстои ми пътуване до Рурки, където отиваме с двамата ми колеги, астрономи – Шефа и Планетолога.

- Морнинг тии Сър…Чува се жалния глас на малкия прислужник на етажа, с надежда някой да си поръча, чаша чай и да изкара някоя и друга рупичка. Тази покана са утринен чай, всяка сутрин вече леко ме дразни. Отначалото ми беше приятно да ме величаят със „Сър” рано сутрин почти, като възгласа на Аристотел: Ставай Александре – чакат те велики дела! И той Александър нали стигнал чак до Индия. Та и аз, но не пия чай. Всъщност съм обяснил на хопчето още първата сутрин, че пия чай само като съм болен, за загрявка. А тук в тия жеги: отнюд! Къде ти да харча и грешни рупии, пък и са ми казали да пия само коняк, уиски, а и кока-кола и вода в бутилка, която отварят пред мен. Много по-късно обикнах студения чай, но това е друга приказка. Независимо от моите ежедневни протести съпровождани на ум и с не до там цензурни наши народни „благословии”, всяка божа сутрин рано-рано се чува това „Морнинг тии Сър” – т.е. Сутрешния Ви чай е готов Господине-Сър. Не споря, не обяснявам вече и не отварям вратата. Просто се правя на дълбоко заспал и дефакто лежа със затворени очи, за да откъсна още някоя и друга минута от царството на Морфей…

Но вече не е това – буден съм. Хопчето си е свършило работата, с това жално настойчиво гласче. Нещо ми напомня на оня беден гръцки продавач на шам-фъстък под Акропола, който със същия жален глас повтаряше и молеше туристите: ” Писташио! „Вери найс писташио”! Фъстъци, много хубави фъстъци!.

Отварям очи. Ставам и отварям широко и прозореца. Отвън повява благодатна хладинкА. Сутрин е сравнително по-хладно - в стаята нахлува южния вятър. Не този на Негев или на Сан Педро де Атакама, а този на Индия с привкус на къри. Ако не съм ви казвал, да знаете, цяла Индия мирише на къри и на още нещо - и на ония димни свещи, които ги палят под път и над път, но най вече в подземията на Палинка базар. Нали си спомняте – оня пазар в центъра на Ню-Дели дето е под земята, а отгоре те чакат куп хора сиромаси, които имат за цел да ви продадат или да им дарим ей така за черните им дълбоки индийски очи по някоя скромна рупия. А ако не знаете какви са очите на хората от Индия, моля, сами да се уверите, но на място. Ама някой ще възрази - „ И тук, Милчо, има индуси и може да се взрем и в техните очи. Не, не става, ще ви кажа, истинските индийски черни, като гръцки маслини очи може да видите само там в този океан от човешки души наречен Индия. Само на място става или както се казва - „он сайт”.

За пълнота на картината пояснявам: спя на един странен дюшек почти направо на пода в представителния хотел „Ятри-Нивас” на Ню-Дели (според колегата Планетолога „Шатри на Нивата”). Такива се традициите тук.

След известно време, на вратата ми пак се потропва, но вече чувам гласа на Шефа, - Добро утро, стана ли, да не те будя? -Не казвам, буден съм отдавна? Слез, казва, тогава долу да видиш дали не е дошло таксито на Батнагхар, че трябва да тръгнем рано - пътя бил дълъг. Тогава се опитвахме по всякакъв начин да разберем колко пътя е от Делхи до Рурки и всеки тук ни казваше – около 6 часа….А на картата беше около 160 км, като София-Пловдив, а 6 часа… тук има някаква загадка си мислех и така се оказа. Шест часа си беше пътя.

Слизам пред хотела и се оглеждам за такси. Няма такова. Обикалям, отпред и хвърлям по един поглед наоколо без да се отдалечавам по понятни причини… Виждам как един сиромах „йога” си лежи на тревата, ей така и фотосинтезира - улицата е лудница, тротонетки-мото-рикши с включени клаксони, колела, колела, пълно-пълни автобуси с народ и хора, хора, хора …ама много хора ви казвам.

Чакат и някакви дежурни тротонетки ама те са по-далече от хотела, а такси нямааааа. Вярно има една древна черна кола, нещо като стар Опел от типа на следвоенните „Победи”, но е почти разглобена и един нещо човърка легнал под нея. Но няма надпис такси, и си казвам, не може да е тая кола такси или по-скоро се моля вътрешно да не е тя, а и на ум не ми минава, че тая нещастна колица-трошка ще е това чудо, което ще ни извози в този слънчев индийски ден толкова далече. И се заражда у нас едно тревожно безпокойство, че са ни забравили т.е. прецакали. Става вече 8 часа, а няма никой.
–Няма никакво такси, докладвам на Шефа. Той се чуди. След малко, обаче, Шефа развълнуван се връща и ме смъмря: –Къде си гледал, казва, долу таксито отдавна ни чака…Там с един колега, на Батнагхар, доцент Рехан Шривастава, той ще ни придружава и ни чака с кола – „Амбасадор”! – Ама шефе, мънкам аз в оправдание, ама това не е такси, няма надпис, а и нещо я ремонтираха… - Може де не е тая, отрязва той, събуди Планетолога. Другият колега, Планетолога, си седи спокойно в стаята и си дърпа от цигарата. Слизаме долу – няма друга кола, тая се оказа. Индуса, който лежеше под „Амбасадора” се оказа и шофьора. Колата вече е стегната и ни чака. Доц. Рехан, с една 64 каратова усмивка също се суети около колата и си говори приятелски с шофьора. Няма и помен от нервност и припряност. Що е време, се е пред нас! Ще попитате защо усмивката му е 64 карата, ами така е ще Ви кажа, само индусите може така да се усмихват – 64, а не 24 карата! Питам Рехан, учтиво, дали ще тръгваме и той потвърждава - Йесс, казва! И ние да намъкваме в колата: Ние тримата на задната седалка, е Рехан до шофьора от дясно. Там, за сведение, е ляво движение. Така е във всички източни индийски колонии, а и в Япония даже. Но това го разбрах по-късно. И се чувствах доста некомфортно, меко казано, от това ляво движение въпреки, че вече имах опит от една командировка в Лондон.
Трябва отсега да поясня, че от тримата, само аз мъцах на английски. Т.е. им бях пишман преводач. Моят английски, беше трениран при две командировки до Гърция-Италия и тази, за която споменах - до ЮКей! Но тук говореха с такъв акцент, че аз придобих смелост, като на специализирал в Оксфорд, а не в Ереван.

И „Амбасадора” пали двигателя и се влива в реката от превозни средства и пешаци на Ню-Дели. Ние се отпускаме блажено на седалките!
Към Рурки!
Напред към Рурки!

Милчо КИ

Т-Берг, 2010-09-25, 12:05 МЕZ, Събота.