автор: marcusjunius

Няколкото гласа замлъкнаха с лекота. Вече беше тъмно, а в мрак гласовете се чуват все по-слабо и по-слабо, докато напълно изчезнат.
Знаех, че стоя на каменно стъпало от широко стълбище, между две каменни стени, под каменен таван, и че слизам надолу. Но ето, само минути след догарянето на последната факла вече не помнех откъде се бях взел на това стълбище, защо слизах надолу, а не се изкачвах нагоре и чии бяха гласовете, които доскоро чувах.

От някаква цепнатина в каменния таван капеше вода, капеше затихващо, сякаш дори и тази цепнатина, като онези гласове, се отдалечаваше, или се свиваше и просто умираше. Дори пукнатините в камъка желаят да умрат, когато ги обгърне пълен мрак – страните им се притискат една в друга, докато камъкът отново се слее и стане цял там, където някога е живяла пукнатината. Тогава тя умира. Пукнатините умират най-истински. Най-истински умират нещата, от които не остава никаква следа. Така, понякога, умира любовта. Но обидата и унижението също могат да умрат така, ако имате късмет.

Можех да се обърна и да тръгна нагоре. Завъртях се кръгом. Вече бях обърнат с лице към посоката, от която бях слязъл, макар и да не си спомнях точно слизането. Трябваше да съм слязъл – все пак, преди да угасне факлата, преди да спра да чувам гласовете, които вече не помнех как звучаха, преди да заглъхнат водните капки – аз стоях с лице надолу. Стоях на някакво каменно стълбище. А може би беше каменен площад, да, сигурно бе площад, над който се е спуснала нощта. Каменно небе, имаше и каменно небе, да. Не зная защо уточних, че небето е каменно – нима има някакво друго небе? Не си спомням да съм виждал друго небе, освен каменно. Вече бе тъмно и не виждах дори него, но все пак то е спомен, който си струваше да задържа – все пак е единственият спомен за небе, който притежавах.

Бе съвсем тъмно. Съвсем тихо. Държах се за някакъв спомен, който трябваше да ме води, спомен за небе, странно небе. Взирах се нагоре, но нямаше никакви звезди. Бях сам в мрака, стъпил върху камък. Беше много здрав камък, усещах го през подметките на обувките си. Освен камъка не помнех нищо друго – дали бях върху някоя скала в беззвездна, есенна нощ? Или бях на каменна улица? Или в каменна стая? Обхвана ме ужасяващ страх – ами ако протегнех ръка да опипам света около себе си и нещо ужасно ме сграбчеше? Ако имаше храсти с отровни бодли или отровна змия между камъните на някоя стена? Застанал с успоредни ходила, реших да започна да влача крака милиметър по милиметър, за да не ме изненада нещо неочаквано. Ссц-ссц, съскаше камъкът под подметките ми. Изведнъж върховете на обувките ми опряха в нещо. Стена, помислих си, но не посмях да протегна ръце да опипам, държах ги отпуснати, притиснати до тялото. Напрегнах тялото си, вдървих се, внимавах да не се наклоня дори леко напред, защото носът ми можеше да докосне стената, макар и да не помнех точно дали там имаше стена. Може би някога бях помнил какво има там, някога, когато бях помнил кой съм. Не, нямаше какво друго да е. Стена, да, вече бях почти сигурен -- там трябваше да има стена. Дори сякаш усетих топъл полъх. Сигурно бе дъхът ми, който стената връщаше обратно към мен. Значи посоката е другата. Обърнах се кръгом. Ссц-ссц, скърцаха подметките ми в гладкия камък. И тогава, о ужас, усетих как върховете на обувките ми остават без опора, увисват над празно пространство! Пропаст! Какво друго можеше да има там, освен пропаст?

Спомнях си, че се опитвах да се задържа за някакъв спомен. Какъв ли беше той? Най-силните спомени са онези неща, които не ни дават мира, сякаш са не минали, а сегашни. В главата ми е само един писък „Стена и пропаст!”, взел се незнайно откъде. Къде ли е споменът ми?

Стоях прав, без да мърдам, не биваше да се движа. Нито напред, нито назад. Не помнех защо, но така трябваше. Нещо чаках. Нещо трябва да чакам.

Помня. Някой някъде не ме чака. Имам усещането, че го познавам, но не мога да достигна до него и да го попитам. Двете ми половини се притискат една към друга и аз изчезвам.

Аз бях Болка и сега умирам без остатък.