автор: lorsa

Зазидана съм в себе си. Константно,
като ампутирана всевечност.
Дотолкова ми стиска - да съм сянка
на възпитаната в мен човечност.
Така си превъзмогвам самотата,
в писмото пише, че съм я зачеркнала -
знае как да лъже в мен изпатилата.
Знае всичко Гана. Неомекналата.
Казвам го, защото знам, че гледаш
в мене с неприсъщо любопитство
за онези, дето уж „не смеят”,
а превръщат се в любоубийци.
Хайде. Ще почакам като куче
пред дома на чуждия стопанин
да ме подчиниш и да ме вържеш
за опасността да ме ограбиш
откъм чувства, мисли и логичност.
Искам в тебе силно да ме влюбиш.
Чакам си писмото предумишлено,
знам си колко с мене ще загубиш,
но те виждам колко си нахъсан
самотата да опровергаеш.
И, наивен, ми постилаш пътища
към сърцето си, където знаеш
колко да дадеш, за да затвориш
двете ми очи и по инерция
във писмо, в целувка да отровиш
мене в себелюбие. В перверзия.
Аз съм си зазидана, обаче.
Знам си колко струвам в твоите шепи.
Знам си и константното всевлачене
на емоционалността. Нелепата.
Тъй, че... Ще си чакам. Да те видя
как часовника задействаш. Спрелия...
... Неписаното чакам.
Както винаги,
чакам си писмото.

От умрелия.