автор: krasavitsa

Когато бях малка, ме беше страх, че никога няма да поумнея.
Всъщност, още ме е страх.
Когато пораснах, много ме беше страх да се омъжа. Но като се омъжих, ми мина.
Много ме беше страх и да родя дете. Но не от раждането, а от дълготрайната отговорност.
Сега се чудя дали ме е страх от нещо, като че ли нямам страх от нищо.
А, не, страх ме е, че и синът ми няма страх от нищо.
И още се сетих. Страх ме е да не срещна пак гаджето си от ученически години. Ама и него го е страх. Срещнахме се случайно и наистина си беше страшно, защото се оказа, че още сме влюбени. Няма да влизам в подробности.
Страх ме е, че си губя времето, докато ям.
Страх ме е, че си губя времето, докато спя. Иначе, когато съм в клозета, си чета, не си губя времето.
А, страх ме е и мъжът ми да не срещне гаджето си от ученически години.
Страх ме е, че ако аз умра преди мъжа си, той пак ще забрави да плати каското за колата и пак ще я откраднат. И че никога няма да се сеща да плати тока и телефона и ще му ги спират постоянно. Ще пие кафе на корем, даже и ако е вдигнал кръвното. Никога няма да успее да купи това, за което е тръгнал, а ще купува каквото му пробутват продавачките. Че ще си купи прахосмукачка “Рейнбоу” или “Кърби”. Винаги ще ходи с десен крачол, захапан от чорапа. И че... я това по-добре да не го казвам.
Абе, страх ме е, че май съм се омъжила за глупак.
Страх ме е, че глупакът ще вземе да стане професор.
Страх ме е, че стана.
Страх ме е, че като стана професор, всичките му глупости ще се смятат за умности, включително и крачолът в чорапа, а аз още не съм измислила като какъв да е дълбокият му замисъл.
Страх ме е, че синът ми ще заприлича на баща си, защото едва ли ще си намери жена като мен да го търпи.
Всъщност, страх ме е, че мъжът ми може умре преди мен и няма да има с кого да се карам. А и кой ще ми прави кафето сутрин?
Страх ме е, че няма да знам кога точно умирам, та да събера потомството и да кажа мъдрите си завети, които да се помнят поколения наред.
Уф, страх ме е и че ако знам че умирам, ще се смея и всички ще решат, че съм откачила. Това ще ме ядоса толкова много, че ще се заинатя и няма да умра, докато не ги убедя, че не съм. От болки не ме е страх, защото има обезболяващи.
Страх ме е някой да не плаче, че съм умряла, затова възнамерявам да стана много гадна, като остарея – та да се радват, че са се отървали от мен.
Страх ме е да не съм вече толкова оглупяла когато умирам, че дори и да събера потомството, да не успея да кажа нищо мъдро.

Но като си помисля сериозно, най-много ме е страх да не умра, без да съм си изпрала бельото. Да оставя куп непрани гащи след себе си ми се вижда ужасно неизискано.