Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Tanita_eli
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14154

Онлайн са:
Анонимни: 256
ХуЛитери: 2
Всичко: 258

Онлайн сега:
:: LeoBedrosian
:: LioCasablanca

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2024 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПазителят на портата
раздел: Разкази
автор: regulus

на един вдъхновяващ началник


- Ама ти май не пушиш? – Рашко ме гледаше накриво, с присвито око. Бях му подал новичка кутия с цигари, неосквернявана сякаш.
- Не, не пуша. Поне не редовно... Но винаги си нося – знам ли кога ще ми потрябват? Или пък на някой приятел. – погледнах го усмихнато. И той се усмихна и взе цигара.
- Май наистина не мразиш циганите, а? – запали от поднесената запалка.
- Не, защо да ги мразя? – отговорих не много бързо, да не би да прозвучи оправдателно някак – Дори имам доста приятели от тях.
- То всички така казват, ама иначе е друго... – опъна дълго и издиша малко.
Стояхме накрая на квартала, седнали на сянка зад белия микробус и чакахме да дойдат неговите хора със стоката. Моите стояха на хладно по седалките вътре, а ние двамата понаглеждахме улицата.

Добър познат на Успеха от доста време, все ми се искаше да направя по някакъв начин нещо и за другите, за „хората”. Не ми липсват пари. И може би щеше да е по-добре да давам пари за каузите им? Но не – все ми се струваше, че е някак по-ценно сам да участвам, да имам пряк контакт с хората, да се срещам с личности и пр. И така се започна – познати ми казаха за тези ентусиасти, дадоха ми телефон, звъннах. И скоро ме записаха за доброволец в организацията. Честно казано, известно време не ми бе ясно точно с какво се занимават. Всички колеги бяха по-млади от мен, а и някак по-жизнени. Началничката им умееше да ги накара да се чувстват значими в заниманията си – все едно спасяваха от глад и епидемии африкански деца или нещо такова. А всъщност се занимаваха с наркомани и проститутки – мъчеха се отново и отново да ги приучат сами да се пазят в заниманията си. Трудна задача. Всеки сякаш разбираше, че чуждата игла може да е опасна за него, но почти винаги наркотикът бе по-силен от който и да е разум. Повечето от проститутките бяха съвсем “нормални” хора, нерядко доста интелигентни, често пъти студентки, дошли да учат в големия град и някак между другото захванали се и с тази работа. Но колко трогателно наивни бяха понякога! Случваше се, например, подробно да се обяснява на някои, че противозачатъчните не предпазват от СПИН. Как само се стряскаха и пребледняваха разбирайки... Но все пак с тях беше по-лесно – раздаваха им брошури, презервативи, правеха им безплатни изследвания. Самите жени лесно осъзнаваха смисъла на това. Но с наркоманите нещата стояха по-иначе. Проблемите бяха по-дълбоко и само с обяснения често пъти не се постигаше много. Някои само идваха, вземаха си раздаваните безплатно игли и спринцовки (нови за употребявани – като “сливи за смет”), подписваха се срещу кода си в тетрадката и си отиваха безмълвни. И анонимни.
Сложиха ме доброволец точно при наркоманите. (При проститутките избягваха да пращат мъже по обясними причини.) Не можеше да се очаква, че сами ще идват клиентите (както ги наричаха) в офиса на организацията, поне не всички – ходеше се “на терен”, като предварително се водеше истинско разузнаване – къде се събират, кога и пр. Там отиваха и доброволците с пълни раници игли и спринцовки и се опитваха да достигнат до общността. Но не беше само това. Трябваше да се внимава, понеже полицията често пъти се намесваше в работата. Беше уведомена по закон за дейността ни, но се възползваше от нас и терените ни, за да стигне до наркоманите, уж за да лови пласьори. Не бяха рядкост проверките, арестите и разпитите – полицаите изскачаха, наркоманите се омитаха, а нас хващаха и водеха “за справка”. (Много се притеснявах да не разберат кой съм извън тази дейност! Това беше и почти единственото ми условие като ставах доброволец – да не ме разпитват много.) Съответно и наркоманите се плашеха от нас, мислеха, че работим с полицаите, трябваше да ги убеждаваме и да се доказваме дълго време после, за да достигнем отново до тях.
Наистина беше по-лесно да давам пари! Но скоро се вписах добре в екипа. Бях на възраст, на която изглеждах зрял и спокоен, без все още да изглеждам стар и ленив. Излъчването ми беше миролюбиво, без да е плашливо. Умеех да говоря кратко и смислено, струва ми се, без да теоретизирам излишно, но и без да фамилиарнича. Със скромния си опиатен опит от преди години успявах да вляза в тона на клиентите. Но май най-много ги отпускаше разсеяният ми вид – приемаха, че правя нещо за тях, без много-много да питам и ровя за друго, без да се мъча като евангелист да ги убедя точно в тази минута и на всяка цена, че Исус спасява! “Аз мога да спра когато поискам, ама ми е гот така!” – ами добре, щом ти е гот! Вземай стоката и се пази!.. “Никой не ме разбира, никой не прави нищо за мен... Всички ме мразят, никой не ме чува...” – добре, ето оттатък има една мила психоложка, всичко ще чуе! “Колко пъти спирам, но на – все става нещо и почвам пак!” – ето ти помощ тогава, лекари има, психолози, комуни!.. Истината е, че нямаше човек от тях, който в душата си да не иска да се откаже. Но не беше лесно (как се отказват едни цигари, например?). С времето ми ставаше ясно, че съм попаднал “на работа” сред сериозни хора, повече от ентусиасти, работещи често пъти без пари дълги месеци (как се дочакват пари от Здравното министерство, пък били те и по европейски проекти?), без други странични доходи. А работата им се приемаше от обществеността едва ли не като насърчаване на употребата. Страно е, наистина, но така си мислеха хората: “Аха, дават им спринцовки, че да не могат да се откажат ония! Сигурно и друго им дават...”. Как ли не се обясняваше по вестници и телевизии, че програмата е за “намаляне на вредите” при хора с “рисково поведение”, че за отказването им от порока други работят, че ако не им се помага и по този начин - ще ползват една игла десет души, че и цяла седмица!.. Наистина им се възхищавах! Не малко усилия влагах и аз при другата си, истинската си работа с хора, но тяхното беше нещо друго, не беше за всеки, изискваше повече от това просто да отделиш време. Запомних добре неписания им девиз: “На човек, изправен на ръба на житейската си криза не са нужни поучения – нужна е любов!”. Просто, нали? И те го правеха просто и лесно. Та не дадох пари! Излизах по терените и завързвах контакти с клиентите, а като мъж бдях над жените и по-младите. Скоро и те ме приеха за един от тях, гледах с прикрита усмивка как тайно се учат от опита ми за комуникация с хората. Работехме заедно и с успех, не ме питаха много какъв съм навън, което стигаше за да се разбираме добре, без да сме съвсем приятели.

С времето започнахме да навестяваме с микробуса околни по-малки градчета, а постепенно и по-далечни. Така стигнахме и до това двадесет-двадесет и пет хилядно градче от двете страни на големия път. И по-точно до огромния му цигански квартал. Беше в западния му край, отделен от другия град с малка рекичка. Първите къщи бяха големи, бели, помпозни някак, докато колкото по-навътре се влизаше, толкова бедността и хаосът надделяваха, докато накрая се стигаше до голото поле край железопътната линия, покрай ужасяващи на вид бараки и колиби сред повсеместна мръсотия и пленени от тръните найлонови торбички. Бяхме разбрали, че там живеят няколко дилъри, около които постепенно се бе събрала голяма група употребяващи. Лошото беше, че въобще не бяха чували за болести и съответно не се пазеха по никакъв начин. Съвсем наскоро при други изследвания на няколко техни мъже от многолюдни семейства бе намерен HIV-вирусът и се предполагаше, че жените им също са заразени, а вероятно и доста от децата. Целта ни беше да проникнем до общността и да си свършим работата. А това въобще не беше лесно. Когато, попригладени и със сериозен вид, се представихме в местното полицейско управление, за да уведомим за целите на програмата и конкретните си намерения, едва ли не ни се изсмяха:
- В циганската махала? В циганската?! Ха!.. Луди ли сте бе? Че то ние не смеем да влезем навътре, че вие ли? Ще ви ошушкат за нула време, пък кой знае и какви други неща още могат да ви направят... – поогледаха младичките колежки – Въобще не разчитайте да идваме да ви пазим и спасяваме!
Да бе, то оставаше и на тях да разчитаме! Кимнахме с разбиране и тръгнахме за махалата. Политиката на моите хора бе да спечелят някак за каузата си някой от общността, по възможност отказал се или поне “полуотказал се” наркоман, на когото другите да имат доверие, а той бавно и изтънко да провежда политиката им сред групата. Това работеше добре другаде и те се надяваха да стане и сега така. “Как ли пък не”, мислех си аз, гледайки тъжно към махалата. Влязохме бавно навътре и веднага от дворове и прозорци занадничаха към нас дебели жени с недружелюбен вид, а тумби полуголи деца, чисти само около устата и очите, ни наобиколиха. Спряхме още на втората пресечка и излязохме до колата. Жените гледаха от разстояние мълчаливо, а децата доближиха и току се хихикаха зад гърбовете ни. Чудехме се кого да спрем с въпроси, когато след няма и пет минути край нас мина поочукан автомобил и човекът вътре ни запита какво искаме. Една от доброволките се опита да му обясни накратко. Той кимна сякаш с разбиране и подмина. Спорехме как можем да тълкуваме реакцията му и какво да правим, когато зад колата ни тихо спря една празна каруца, карана от сравнително млад (на моя възраст) циганин с гъсти мустаци, слаб и строен, с черна коса и неголеми, но оформени мускули под скъсаната фланелка. “Като герой от Рамаяна” – припомних си веднага ценния старинен екземпляр с невероятни гравюри, който внимателно сричах понякога в библиотеката си.
- Какво става бе, бате? Да не объркахте пътя? – абсолютно неглижира жените и се обърна направо към мен, въпреки, че бях най-отзад – само аз бях мъж.
- Не, напротив! Дошли сме специално тук. Искаме да говорим с някого от вас. (Все ми се смееха младите, че говоря на “някого”, “чийто”, “комуто” и пр., но така си бях свикнал от едно време.). Носим едни работи за раздаване...
- Да не сте от сектите? Щото сте застанали в мюсюлманската част – махна към едно нисичко минаре в близост – и няма да ви вземат нищо от книгите. – поогледа колата.
- Не. Нашата работа е... по-особена. Трябва ни човек, който – тук си позволих волността да иззема функцията на ръководителката и да действам направо, понеже подходящ ми се бе сторил – да върши едни важни неща. – кимнах замислено и изчаках малко, за да подсиля думите си. Не видях да се впечатли особено, затова продължих – Доста важни неща. За което ще му плащаме, разбира се. Нещо...
- И каква е тази работа? – най-после попита той. – Може пък и аз да ви я свърша? Изглеждате ми свестни.
- Ами виж... ммм...?
- Рашко. Рашко се казвам. Приятно ми е! – подаде ръка. Казах си името и се здрависахме. Шефката ме гледаше многозначително, но така или иначе бях започнал, та го поканих да седнем на тротоара, на сянка зад колата, Така се запознахме с Рашко и се заехме да му обясняваме каква е работата.
Човекът бе интелигентен. За няма и десет минути разбра всичко, зададе няколко смислени въпроса и се съгласи да работи за нас. Шефката му каза:
- Рашко, значи вече ще си наш гейткийпър! Ще ти дадем...
- Гей ли? Гей какво? Това значи педераст бе, госпожа! Какви ми ги говориш?! – възмути се даже – Не мисли, че като съм циганин не разбирам.
- Гейткийпър бе човек! – смееше се тя.
- Кипър?..
Намесих се и аз, за да му дам да разбере, че това е термин (знаел какво е “термин”!), с който наричаме човека, който “пази портата”. А това пък е метафора (и метафора знаел!) за човека, контролиращ връзките ни с общността през своеобразната й “врата”, през която правел влизането ни (и излизането!) по-лесно, та да имат полза всички и пр.
- “Вратар”, значи? – кимна с разбиране.
- “Портиер” може би. Макар и двете думи да не са дотам точни. (Сетих се, че и “пилор” значи същото, но реших да не прекалявам. Засега.) Мисля си, че “пазител” ще ти пасва най-добре! (Много се дразнех, че всичките ни психолози си припадаха по североамериканските психологии и комплексарски се натискаха на всяка цена да използват кривите им термини, само и само да минат за по-големи професионалисти! Но това е друг въпрос.)
- И ще ми плащате даже?
- Ами да! – намеси се шефката – ще ти давамееее... двадесет лева! На месец. - закима окуражително, сякаш бе казала две хиляди. За малко да се изсмея. Той обаче се замисли за миг.
- Добре, става. Аз ще свърша другата работа, няма да е трудно. Стойте сега тука и не мърдайте никъде! Ако ви заговарят – не отговаряйте, кажете, че чакате мен! Ще доведа някои хора... – качи се на каруцата и спокойно навлезе навътре в махалата. Ние останахме в сянката и аз доволно се усмихнах на шефката – “Ето ни вече с гейткийпър!”. Тя ме нахока с половин уста за своеволието, но призна, че човекът е подходящ. Замълчах доволно. Колко му трябва на човек – стига му да му признаят една малка заслуга.

Рашко се върна след половин час с още двама мъже, доста по-млади от нас. Огледаха ни изпитателно, пошепнаха си нещо докато се правехме на повече от благонадеждни, а после единият каза заповедно:
- Само мъжът да дойде! Жените да влязат вътре и да изкарат колата по-близо до реката! – даже махна в посоката. Сякаш бяхме в Косовска Митровица. Опитахме се да възразим, но напразно. Взех раницата и тръгнахме. Махнах с усмивка на нашите и завих зад ъгъла. Там се качихме в една кола и навлязохме навътре. Спряхме пред доста голяма и сравнително хубава къща. Влязохме и ни вкараха в широка и претруфена стая, където дебел циганин на средна възраст, с мазна коса и златни накити, ни погледна питащо.
- Тоя е от онези. – излая единият млад.
- Ммм? И какво? Ще им давате спринцовки ей така? А какво ще искате? – повдигна вежди и проблесна с пръстени.
- Нищо. И на нас така ни ги дават, а ние трябва да ги предадем надолу до хората...
- Аха, значи сте... ммм... не сте егоисти? – “Алтруисти” – обади се Рашко тихичко.
- Не сме. И за полицията не работим. – избързах да кажа - Много хора тук са наркомани и много са заразени, болни... Това е понеже – махах убедително с ръце и правех знаещи физиономии – се бодат с мръсни игли...
- Е нали ги мият бе? Всеки път! Пък и аз не им давам да ги изнасят навън!
- Със заразени игли! Когато някой е болен и с неговата игла набоде се друг, инфекцията, заразата т.е., предава се и на другия, разбираш ли? Накрая се разболяват повечето. И дори могат да умрат! – кимнах мрачно.
- Да умрат ли? Че как така? От спукани вени?! Стига бе!.. – захили се гърлено. Спогледахме се с Рашко и той ми кимна окуражително.
- Какви вени!.. Могат да умрат от хепатит “Бе” или “Це”, от СПИН! Не си ли чувал?
- Като Гошето бе, Асан! Не помниш ли как умря за половин година? – намеси се Рашко – Уж здрав беше, кашля, кашля и... аааайде!
- Аха... Лоша работа. А така няма ли да се разболяват? – струваше ми се, че следвам мисълта му – “по-малко болни - повече наркомани – повече продажби – повече печалби”. Ясно ми бе станало, че това е един от дилърите в махалата. От благоволението му зависеше дали ще ни дадат да работим и доколко.
- Няма! Използваните спринцовки ще пускат в големи туби – ще дадем на Рашко – а той ще им дава чисти. Не наведнъж, разбира се, всеки ден по малко.
- Да, да, то иначе ще ги попилеят! Циганска му работа – дай им да грабят каквото могат! – махна с ръка. – И безплатно?
- Абсолютно! Т.е. съвсем, да. – гледах да не интелектуализирам излишно.
- Амииии... добре! Само, че вие няма да влизате навътре – ще стоите накрая, а Рашко ще носи нещата.
- Добре, става. Но... искаме и още нещо. – чувствах се като бизнесмен на преговори.
- Какво още?
- Които искат да им направим изследвания, безплатни, да идват до колата да им вземем кръв. И Рашко да ни води тетрадка – на колко души дава, по колко и пр. Става ли?
- За да се види дали не са болни ли? – схващаше бързо.
- Точно така! Като вземем кръв на хората, в лабораторията ще могат да открият ако има някаква инфекция, а като им кажем после ще могат да се лекуват! (“И как ли точно?” – замислих се тъжно.) А иначе, ако например една майка не е изследвана, може да предаде зараза на детето си!..
- Каквоооо?! И жените ли ще бодете бе? Няма да стане тази!!! – видимо се ядоса – Мъжете може, но не и жените! В никакъв случай!
- Ама какъв е смисълът...
- Не може бе! Нашите жени не са като вашите! Стоят си в къщи и не хващат зарази наляво и надясно. Така, че няма да ги закачате! Ясно ли е? – Рашко ми правеше отчаяни знаци да се съглася и го сторих.
- Ясно! Само мъже.
Той се успокои и си стиснахме ръцете, а после ме заведоха в една голяма стая да покажа на Рашко как да дава игли и спринцовки, и как да води тетрадката – оказа се, че за удобство на дилъра дрогирането ставаше на място. Божичко, какво мизерия! В отвратителни условия се търкаляха по земята няколко млади мъже. На мръсния под имаше дузина спринцовки и използвани игли, купчини други боклуци. Гъмжеше от мухи, а през отворените прозорци печеше и прашният въздух блещукаше в безброй точици. Подритнах две-три обгорели капачки от бира, в които си варяха хероина. Онези ме погледнаха безизразно. “Точно като телета” – помислих си. Тягостно беше, но някак си придадох жизнерадостен лицеизраз и проведох показната процедура. Рашко гледаше внимателно и често стимулираше с рязко бутване по-бавните, за да съдействат. Излязохме навън накрая и въздъхнах с облекчение. Колко ли такива стаи имаше в къщата? А в махалата? Взех раницата със спринцовките и иглите, отидохме до рашковата къщичка и оставихме “стоката” у тях.
- Глупави хора сме ние, циганите – разговори се той, докато се връщахме пеша към микробуса – добри сме, но сме глупави!.. Никой мъж няма да откаже, ако му падне нещо някъде, то се разбира – смигна ми заговорнически – ама стане ли въпрос да се изследват жените – не може! Все едно като сме болни ние няма да заразим и тях. И ако излезе заразена и тя, знаеш ли какво ще стане?
- Ще се лекува. Ще...
- Глупости бе! Ще я обвинят, че тя е ходила! Това ще стане. И никой няма да си помисли даже, че мъжът й може да е ходил и той да я е заразил – ще я изгонят и готово!
- Ами нали така и заразени деца може да се родят!
- Знам. – махна тъжно – Ама нали видя? Това да се разправяш с цигани не е лесна работа...
Все повече ми ставаше симпатичен този човек. Чувствах го някак близък и разбираем. Обнадеждих се. Стигнахме колата, за да резберем, че групи от дебелите жени са се опитали да прогонят нашите. Едните викали, че искаме да изтровим наркоманите, пък другите, че трябвало да ги изтровим – да умирали тези келеши!.. Спогледахме се с Рашко и само си кимнахме тъжно.
По обратния път до големия град им разказах за договорката с Асан и този път шефката ме похвали непринудено.

Човекът ставаше за това. Ясно беше, че не сме сбъркали в избора си – Рашко вършеше идеална работа! Беше сякаш невидим, тих и кротък, но за няколко седмици бе свършил неща, за каквито не бяхме си и мечтали. Бе стигнал до хората, бе ги спечелил, бе ги мотивирал. Бе свършил всичко. И сега те ни гледаха като някакви свръхсъщества. Казах му всичко това сега, докато чакахме в сянката.
- Ами, ами... Чак толкова... Просто върша и тази работа в свободното си време. Поне се опитвам...
- Какво се опитваш бе? Де да можеше навсякъде да имаме такива хора като теб! Можеше направо да напуснем и да ви оставим да си работите.
- Не говори така бе, бате! Вие сте учени хора, умни, знаещи – такива като мен винаги ще намерите. Но без вас не става. – погледна ме с уважение. – А знаеш ли аз кога се научих да чета? На двайсет и пет години. На двайсет и пет!.. Не ги слушай какво говорят, че съм бил в чужбина на работа и пр., просто така разправят за пред хората. Истината е, че бях... в затвора. – толкова рязко се обърнах към него, че успях да видя как бързо сведе очи.
- Ти ли бе? Майтап си правиш!? – наистина не бях очаквал да каже такова нещо. Струваше ми се еталон на самата Доброта.
- Не си правя, бате. Бях. Три години. – едва чувах гласа му. Чудех се какво да кажа.
- А за какво точно? – мислех за какво ли дават три години.
- Доста време останах без работа, по жан-виденовите години беше. Какво ли не пробвах, но то тогава за учени работа нямаше, че за нас ли... – махна безнадеждно – Сигурно ще ми се смееш, но аз не мога да крада. Циганин съм, но не мога. Знам, че всички ни мислят за родени крадци, но не е така. И при нас има хора и хора. Едни крадат, други не. Просто не са такива. И аз не съм. Най-накрая се хванах с едни българи, дето ми даваха пари да карам една каруца със стока между селата. нищо и никаква работа, но даваха добри пари, веднага при това. Отдъхнахме си с жената, видяхме се с пари... Докато един ден не ме спряха полицаите. Оказа се, че карам крадени вещи – крали онези от селата, а аз без да знам карам нещата до скривалището им!.. – тъжно въздъхна. Не смеех да го прекъсна. - До другите не стигнаха и на мен лепнаха всичко. Докато се усетя ме осъдиха. Три години. А при това бяха крали дреболии онези...
- Нямаше ли адвокат?.. Нещо там... – все пак водехме диалог. Сетих се, че три-четири години даваха и на „покаяли се” мафиотски босове.
- Имах. Служебен. Видях го само веднъж, за десет минути. Излежах си всичко, до последния ден. Толкова години минаха оттогава, но като се сетя – още ме е срам... – замълча и засмука угасващия фас. Дадох му друга цигара. Взе и запали. Хората му се бавеха. Трябваше да кажа нещо.
- И какво правиш сега, как се оправяте? – не измислих по-смислен въпрос.
- Какво да ти кажа, бате, не се оплаквам! Седем деца имам – най-голямата е на петнайсет, най-малкият на три. Пълна къща...
- Ууу, браво бе, да са ти живи и здрави!
- Ама решихме да спираме вече – много са! И не, че не може да ги изхраним, все се намира нещо и за още един. Можем. Но виж, да ги изучим всички не можем. А сме решили с моята всички да завършат училище! Не ме гледай така! – кой знае как съм го гледал – Казах ти и преди, добри хора сме, но глупави! Дай ни малко пари, да има да се напием, а за утре... ще му мислим утре. И така поколение след поколение...
- Е... Чак всички не са така. Всякакви хора има...
- Всякакви... Такива сме си. Затова и лесно ни манипулират всички – дават ни малко, вземат каквото искат, а после не ни познават! Но затова сме си виновни ние... Видях отдавна как се чудиш: „Уж е циганин, пък какви ги говори само!”, нали? И не ми възразявай сега! – отпуснах ръце – Странно е, нали? Но през онези три години имах много време. И не го пропилях. Мислих дълго и по всякакъв начин. И ми стана ясно, че докато не знам да чета и да пиша, докато не разбирам от нищо, такъв и ще си остана – глупав циганин. Дето на негов гръб всичко се изнася. И взех, че се научих да чета. Сам! Изчетох цялата библиотека на затвора, въпреки подигравките на другите. Дори моите, циганите ме отхвърлиха – простият човек не обича някой като него да стане друг, все му се струва, че и той може, ама на – точно сега не му е до глупости! Пък и за какво му е... А аз прочетох не само Ленин и Тодор Живков, прочетох и речниците, научих учените думи, кога и как се използват, научих малко руски и френски. Научих се да пиша... Ценно ми беше това време. – присвил бе очи и леко се усмихваше – Май услуга ми направиха съдиите. – започвах да го разбирам вече. Виж ти, какви цигани имало.
- И не намери ли по-лесно работа? Все пак четеш, пишеш... Би трябвало...
- Стига бе бате! Ти си свестен човек, защо се правиш, че не разбираш? Аз съм циганин. Дори доктор по философия да стана, пак няма да ме приемат за равен българите. Така е. Може в Америка допреди сто години роби да е имало и до днес да не искат негрите никъде, но и тук не е по-различно като се замислиш, само дето не бие чак толкова на очи. Но още по-лошото е, че ще ме отритнат моите. Ето, имаше едно момче, Николайчо, дето завърши социална работа с отличие, писа проекти, ходи по конгреси, стипендии му даваха, дори искаха да го вземат в университета да учи студентите – приели го бяха някак българите за равен. Но какво стана? Не го приеха неговите! Казаха му: „Или ще се върнеш при нас, на село, да станеш калайджия като баща си и дядо си, или не се връщай никога!”. Така му казаха. Мъчи се момчето, говори им, ходи насам-натам само, ама с прости хора как да се разбере? И накрая се върна... Че и с мен така – гледам да не бия на очи много, че каквито и да са – мои са тези хора. Ако те ме низвергнат (наистина каза „низвергнат”!) какво ще правя, къде ще ида? – пушеше бавно, икономично някак. Сянката на микробуса се беше изместила и го сбутах да мръднем нататък по бордюра.
- И как се оправяте с парите, стигат ли ви? – гузно си спомних за двадесетте лева, които му дадохме предния път за месец работа. – Затова ли се хвана и с нас?
- Не. Деца са това, наркоманите - някои са колкото моите на възраст, от малки ги знам. Жал ми е да гледам как се погубват от глупост и простотия! Как да не направя нещо? – поклати глава - А иначе кога стигат парите? Никога. Но бедният човек винаги иска още – това го прави беден. – „Охооо! И Сенека е чел.” – помислих си с усмивка. – Работим с майка им това-онова, справяме се...
- А децата? – веднага съжалих за въпроса.
- Какво децата? – наостри се – Големите учат, с малките аз се занимавам. Нито едно не работи или пък нещо друго, ако за това питаш! – май наистина това имах предвид - Нито пък ще дам на каката да се омъжи преди осемнайсет! Каквото й да говорят хората... Да завърши училище, пък тогава.
Изругах се на ум. Но тъкмо тогава най-после се появиха неговите хора. Донесоха тубите с използваните спринцовки. Няколко влязоха в микробуса и жените им взеха кръв за изследване. Излязоха след малко, притиснали марли в лактите, с брошури в ръце (четяха ли?) и се започесваха край нас.
- Бат` Рашко, не може ли поне по една сега, а? Поне по една?
- Не може! Казал съм – в осем у дома. Не се ли разбира? Там ще давам! Всяка седмица едно и също с вас... – махна им да тръгват. Момчетата се посбутаха и влязоха в махалата. – Веднъж да им дам, ще ми се качат на главата после. А трябва ред да има. Ще свикнат...
Бях взел вече решение да му помогна някак – не ми излизаха от ума онези смешни двадесет лева, още повече като знаех, че имам в мен близо петстотин, ей така просто, и то в брой, без картите. Чудех се само как да повдигна въпроса.
- А имат ли всичко децата, не им ли липсва нещо? – запитах по-внимателно този път.
- Калпазани са, не мога да ги отделя от телевизора! А телевизията е смърт за мозъка! Ама как да им го обясня? Все едно някой друг да ти дъвче, а ти само да гълташ. – веднаги си представих картинката и дори се засмях – Какво се хилиш, не е ли така?
- Така е.
- И с тези тъпи турски филми са свикнали само да зяпат и да слушат дублажа. Накрая се принудих да махна сателитната чиния, да пусна кабелна и да кодирам каналите – оставих им само тези, дето са със субтитри.
- Стига бе! И защо?
- Как защо?! За да четат бе!!! Ще забравят иначе, а малките няма да се научат. И пак ще се повтори всичко... Но няма да ги оставя аз!
Странен човек беше този Рашко! Да им остави филми с надписи, за да четат. Тупнах го по гърба и му намигнах засмяно.
- А защо не четат книги? То ако чакаш от телевизия полезни неща да прочетат, аман ти е работата! Друго си е да седнат на тихо с някоя избрана книга. – бях се разпалил и ръкомахах поучително – Може и да не е много завъртяна, да не е много дебела – те дебелите отблъскват децата, но е важно да се чете нещо определено, а не каквото дойде...
- Бате...
- Какъв е смисълът иначе? Четеш от телевизора, ама все глупости. – кимах реторично.
- Бате, прав си, така е... Но знаеш ли... Някой път е трудно да стане. – гледаше земята между разтворените си крака.
- Какво му е трудното бе, Рашко? Какво? Подбираш подходящата книга за детето, преглеждаш я, предразполагаш го и му я даваш да я прочете, помагаш му ако трябва. Може да не бърза – важното е да чете правилно и какво ще разбере, какво ще му остане после... – леко бях извисил назидателен тон.
- Така си е. Но ето, с майка им по цял ден работим, а пък...
- Няма време да ги контролираш ли? Е, сигурно не е лесно да се прибереш уморен и тепърва с книги да се занимаваш. Но кой друг, ако не ти?
- Не, бате, обичам да се занимавам с тях, много обичам! Но... знаеш как е при нас – все нещо трябва за децата, пък и седем не са малко... Не, че се оправдавам, ама на – за какво по-напред?.. Не, че нямаме – има някоя и друга книга...
Най-после се усетих. Толкова глупаво се почувствах, че не смеех да го погледна. Човекът нямаше пари за елементарните неща, а аз му обяснявах как да накара децата си да четат. Да четат книги. А откъде книги? Колко струваше една книга, сравнена с абонамента за кабелна телевизия? А десет книги?.. Откъде да ги вземеше? С горчивина си помислих за огромната си библиотека – само в кабинета си имах над пет хиляди тома на поне петнадесет езика. Някои бях чел само веднъж, някои бях разгръщал само, а други така си и стояха, като колекция – стари и безценни. Въздъхнах тихо. Реших, че това ще е подходящият повод да предложа помощта си. Тайно и внимателно извадих от вътрешния джоб банкнота с дясната ръка (възглавничките на левите ми пръсти с времето бяха задебелели от свирене на неподходящи китари), поопипах брайловите знаци в ъгъла, за да се уверя в номинала й, сгънах я тихо и зачаках. Сигурно бе приел мълчанието ми за съгласие.
- Прав си да ме виниш. И не е оправдание моето – то винаги други разходи ще има. Но лека полека събирам по някоя пара и за книги... Искам обаче първо да взема буквар за малкия – може да е на три години още, но разбира като му обяснявам. Друго ще е, ако гледа в книжката – и буквите ще научи по-бързо, и с книгите ще свикне. После ще му е лесно... – гледаше над покривите на далечните къщи и леко се усмихваше. Буквар? Пари за буквар?! Че колко струваше един буквар, Бога ми??! С парите в ръката ми можеше да купи буквари за цялата махала! И пак да му останат. Развълнувано сложих ръка със свита длан на рамото му и търсех точните думи, за да започна.
- Аз... Искам да ти помогна!.. Да... Има начин да се намерят книги, не е чак толкова трудно... Стига да приемеш, аз... ммм... ще ти... – пооправих с пръсти парите в дланта си и ръката ми помръдна зад гърба му.
- Наистина ли? Ех, бате, добър човек си ти!!! Наистина си добър!.. Ще ми намериш книги, значи? Чудесно, чудесно!.. – беше се засмял до уши – А знаеш ли колко книги изхвърлят хората? Често пъти обикалям тайно и пооглеждам кофите из града – има съвсем запазени книги! А изхвърлени... Срам ме беше да ти призная. – чаках да спре, за да му обясня какво имам предвид. – Много, много ти благодаря!.. Знаеш ли, преди малко за миг ми се стори, че ще ми предложиш пари, наистина така си помислих! Но после си казах: „Не, едва ли! Този човек не може да ме съжалява – все пак има приятели цигани, знае какво е за нас достойнството!”. Но си го помислих. Извинявай!.. – бях прехапал устни. Гледах напред с влажни очи, а в потната си длан смачквах тихо зеленикавата банкнота. Пооправих си уж колана и успях да я мушна в задния джоб на панталона. Поуспокоих дъха си и накрая смънках:
- Да, Рашко, ще ти намеря книги. Много книги!.. Само, знаеш ли, направи ми един списък – какви ти трябват и по колко, освен букварите. И полека-лека ще ги намерим – има и хора дето пазят книгите не само за себе си, но и за да ги дават на другите... – прегърнахме се накрая и той си тръгна доволен. Тръгнахме си и ние.
Дори не казах на другите какво си говорихме двамата. С пазителя на портата ни. Дето не бе за пазител, а направо за Стопанин. Но добрият стопанин е и пазител. А той бе добър. С него всичко щеше да става добре, дори и без нас. А това беше и целта ни – да сложим само началото.
Гледах пейзажите по пътя и мислите ми бяха леки – стигаха до планините на юг и север за миг, а след още миг се връщаха, оцветени по края в оранжево и розово от бягащото на запад слънце. Колегите се смееха за нещо, а аз стоях отзад и нямо се усмихвах на една обикновена Радост. Да, можех да дам пари. Но щях да дам много повече.


Публикувано от viatarna на 16.09.2010 @ 13:43:00 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   regulus

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 6


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

30.05.2024 год. / 13:35:36 часа

добави твой текст
"Пазителят на портата" | Вход | 9 коментара (20 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Пазителят на портата
от kristi на 19.09.2010 @ 13:12:06
(Профил | Изпрати бележка)
Неочакваните уроци за добро около нас са, в нас, очи само да имаме и сърце, че да ги усетим и погалим, превъзмогвайки пластовете под които са скрити.
Моя приятелка, добър белетрист, казваше: за да пишеш, трябва да си търсиш случванията или поне да позволяваш да те намират. Често си спомням думите й. И сега, четейки разказа, отново си дадох сметка колко е била права.

С интерес прочетох, хареса ми, ще запомня!

Поздравленията ми!


Re: Довършено.
от regulus на 19.09.2010 @ 17:56:50
(Профил | Изпрати бележка)
Напълно права е приятелката ти! (Както и ти, предполагам. :) ) Може би с допълнението, че ако стигнем до нещо някак, то трябва и да го довършим по определен начин. Да не допускаме само да мине...
Поздрави!

]


Re: Довършено.
от kristi на 19.09.2010 @ 18:14:02
(Профил | Изпрати бележка)
Когато мине нещо-то някак, дръпваш го за ревера свойски, за да ти позволи да пишеш, а след това, обличаш го като подарена ти дреха и довършваш, ако можеш, разбира се.
Ако правилно съм те разбрала, де...

]


Re: Генерално.
от regulus на 19.09.2010 @ 19:16:22
(Профил | Изпрати бележка)
Сякаш се изразявах по-генерално някак - въобще за ситуациите, които ни се разкриват житейски. Та да, да ги дръпнем леко за дрехата и да ги довършим (в добрия смисъл. :) ) - да не би да минават само и да ги гледаме безучастно (след като заради нас стават!)...
А за писането, като частен случай на другото, предполагам, че същите закономерности валидни са. :) + това може да понагласиш тук-там по нещичко. :))

]


Re: Пазителят на портата
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 19.09.2010 @ 00:41:39
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
Мисля си, че е много по- трудно да запишеш една истина, отколкото да реализираш писмено една измислица... А още по- трудно- една истина , с рамкирани по себе си множество истини като прозорци. Може би за това дали автора добре се е справил, може да се разбере, когато разказаната история те отвлече далеч от мисълта за това как литературно се е справил автора. Когато отключи размисъла и идейния поток за възможностите и силата на повествованието в позициите на героите. Когато в сърцето си благословиш всеки, който тръгва по обиколни пътеки макар, но и по добре обмислен начин се грижи за човечеството. При теб това се е получило, мисля. И дано колкото се може до повече всички очи и съзнания стигне, на всички нива!



Re: Радостно.
от regulus на 19.09.2010 @ 12:32:17
(Профил | Изпрати бележка)
Така си е, по-трудно е. За прозорците пък още повече! :) Мисля си, че по-важно е да се получава работата на другите, дето си я вършат всеки ден там. А ние ще си четем нещата (ако можем! :) ) и ще се радваме, че има всякакви хора...

]


Re: Пазителят на портата
от Variniq77 на 18.09.2010 @ 22:06:14
(Профил | Изпрати бележка)
Привет! За да напишеш такъв разказ са нужни "голямо" сърце и очи, за да можеш да "видиш" добротата и радостта в обикновените неща! Една истинска история, пречупена през твоето сърце и твоята доброта!.......Хареса ми!...Поздрави!


Re: Обикновено.
от regulus на 19.09.2010 @ 12:28:32
(Профил | Изпрати бележка)
Странно е как понякога неща, които за повечето от нас са обикновени, могат да бъдат желание и мечта за други; по-ценни от нашите ценни.
Благодаря! Поздрави!

]


Re: Пазителят на портата
от rainy (daring.rain@gmail.com) на 17.09.2010 @ 09:31:32
(Профил | Изпрати бележка) http://www.galya-radeva.co.uk/
Умопомрачаваща история. И на светлинни години далече от всички... Убедена съм, че ще повярваш на искрената ми благодарност за това, че я сподели.
Определено героят ти има днес Имен Ден, поздравления за което!


Re: Вяра.
от regulus на 17.09.2010 @ 13:00:01
(Профил | Изпрати бележка)
Далече от всички е, вярно... Разбира се, че вярвам! Но защо благодарност - споделям чужд живот просто, съвсем реален.
Истинското му име е друго. Но да е жив и здрав...

]


Re: Пазителят на портата
от elsion (negesta@gmail.com) на 17.09.2010 @ 11:08:47
(Профил | Изпрати бележка)
Много хубав текст, за доброто у хората...


Re: Елизии.
от regulus на 17.09.2010 @ 13:05:39
(Профил | Изпрати бележка)
(Доста неразбираемо ръбата е римската поезия - докато не свикнеш с елизиите! Тогава вече се намества... :) )
Благодаря! Доста дългичък е за разказ, но за "текст" може би става. Кой беше казал там: "Хората са лоши, но в замяна на това Човекът е добър!"? Дано е прав...
Поздрави!

]


Re: Пазителят на портата
от kamik на 17.09.2010 @ 13:21:55
(Профил | Изпрати бележка)
Щастлива съм, че прочетох. Не със силата на пандемия, но доброто също е заразно:))


Re: Гени.
от regulus на 17.09.2010 @ 13:47:38
(Профил | Изпрати бележка)
Права си, заразно е! Дори и по генетичен път само да се предава - достатъчно е!.. :)

]


Re: Пазителят на портата
от Marta на 28.09.2010 @ 09:00:25
(Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/
Пазител. Добър е, толкова недостоворен, че няма как да е измислен, да се повторя. Рашко. И аз мога да намеря книги.


Re: Читател.
от regulus на 28.09.2010 @ 21:43:16
(Профил | Изпрати бележка)
Недостоверно неизмислен може би? :)
Щом можеш да намериш книги - остава само да намериш и читатели!
П.!

]


Re: Пазителят на портата
от ina_krein (ina_krein@abv.bg) на 14.11.2010 @ 19:02:32
(Профил | Изпрати бележка) http://inakrein.blog.bg/
И твоята разказана история е странна, но в нея има светлина, както и в моята. Защото най-истинската светлина е тази, която носим в Душата.
Хареса ми твоя стил на изказ.
Поздрав!


Re: Светло.
от regulus на 14.11.2010 @ 22:15:21
(Профил | Изпрати бележка)
Във всяка истинска история има някаква светлина...
Поздрави!

]


Re: Пазителят на портата
от Ivayla на 18.08.2014 @ 11:18:59
(Профил | Изпрати бележка)
Сигурно си имал усещането, че Рашко не е реален...защото става все по- трудно да срещнеш човек, с когото да си говориш просто и истински, с когото да изпиташ радост и вълнение от общуването, от досега до мислите му. Една от най- ценните способности- да се чуваме-става все по-ценна, защото сякаш се загубва. Благодаря, че ме срещна с Рашко!


Re: Реалности.
от regulus на 31.08.2014 @ 13:17:23
(Профил | Изпрати бележка)
Загубва се, понеже я заменяме за общуване с телевизори. Иначе всеки "Рашко" крие в себе си свой прочит на битието - чрез съчетанието на различните прочити накрая се създава самата ни обща реалност. Ще трябва да си говорим, значи...

]