автор: Princesssa

В един момент ти си седиш, пиеш чаша горещ шоколад, ядеш вълшебно вкусни бисквитки, четеш нещо абсолютно безполезно, но за това пък толкова интересно… и животът ти е хубав. И светъл. И ти е празнично без дори да имаш празник. И ти е лятно, макар че слънцето вече е повече есенно. И изобщо не вярваш, че в света има и лоши неща. Или ако ги има те са някъде мнооого далеч, в една паралелна на твоята вселена, и няма как да те докоснат, да ти повлияят.
И изведнъж, сякаш от нищото ти се „сервира” някаква новина, която обърква подредената ти идилия. Случва се нещо, което ти показва, че твоят свят… не е единственият свят. Че някъде съвсем близо… или малко по-далеч, се случват и не така слънчеви неща. Че някъде хора плачат и това не са сълзи от радост. Че някъде има болка. И страх. Колебания. И загуба. Самота.
И всичко това в първия миг ти се струва абсурдно… там, до бисквитките, под тънкото одеяло, в мекото легло. Да, там изобщо не можеш да повярваш, че съществува и тъга. После изведнъж те обзема друго чувство- някаква смесица между страх и... угризение. Как може да си така щастлив, когато някой някъде е изгубил нещо, което обича? Как може блажено да пийваш от горещия шоколад и изобщо да не си даваше сметка досега, че наоколо някой потъва в душата си, търсейки спасение от мрака наоколо?
Как може да се радваш дори на подобно нещо като игра на думи в детинската книга, която четеш, а най-големият ти проблем е, че не знаеш къде са ти любимите чорапи?!? Когато навън хора не могат да открият себе си, изгубени под пластове страхове и самота.
И изведнъж идилията ти рухва… Не знаеш какво да мислиш. Не знаеш какво трябва, какво можеш да направиш, за да промениш всичко това. Не знаеш как това, че си спрял да четеш, че си спрял да бъдеш безсмислено, безотговорно щастлив, би помогнало на някого. Не вярваш, че би могъл да излекуваш болките, да заличиш тъгите, да смириш нещастието. Всъщност дълбоко в себе си знаеш, че това е невъзможно. А сега, когато си щастлив- ти се струва дори нередно то, нещастието да изчезва съвсем. За да има равновесието, което поддържа света.
Лесно ти е да разсъждаваш така философски сега- отхапвайки поредното апетитно парче от пълната чиния с бисквити.
Продължаваш да се чувстваш в безизходица. Нима твоето щастие пречи на някого? Трябва ли да си гузен, заради това, че си щастлив, когато не всички около теб са такива? Какво трябва да сториш, за да промениш нещата? Трябва ли изобщо да правиш каквото и да е било?
Вече не ти се пие горещ шоколад. И бисквитите ти идват вповече. Дори книгата оставяш настрана.
Чувстваш се незначителен, неспособен да разбереш себе си и да промениш каквото и да е било. Щастието ти не може да компенсира нечие нещастие, не може да го замени… нещастието ти не би помогнало на никого, не би направило друг повече щастлив или по-малко нещастен.
Когато помощта е невъзможна, се питаш дали съпричастието е достатъчно успокоение на собствената ти съвест. И дали си достатъчно съпричастен. Или само състрадателен. Защото разликата между двете е „цял океан от сълзи” (както някой някъде сполучливо беше отбелязал) .
Задълбаваш, направо затъваш, в многословие. В многомислие. Без особен резултат.
Продължаваш да се чувстваш неловко, нередно щастлив.
Да се чудиш какво да правиш. Как ТРЯБВА да постъпиш.
Душата ти почва да се пълни с нещо черно и лепкаво. Става ти тягостно и нещо започва да пари в очите ти. Доплаква ти се и започваш да се чувстваш и глупаво. Освен всичките други чувства. Мислиш си, че си нелеп, терзаейки се за несъвършенствата на света, които всъщност го правят така съвършен за живеене, терзаеш се, че не можеш да поправиш непоправими неща, че ти е тъжно заради „вселенската несправедливост” (това дори звучи тъпо) и тръсваш глава, сякаш това би изкарало от нея всичките тия мисли.
Изведнъж- в пристъп на внезапна мъдрост… или просто в моментно просветление осъзнаваш, че може би твоят дан е именно в това- че си достатъчно чувствителен, че все пак страданието да те трогва. Че си достатъчно истински, че да можеш да заплачеш, когато усетиш чуждата болка. Че си достатъчно силен да видиш и чуждото нещастие. И че от това ти пука. Че то ти „разбива” идилията, а не те подминава току-така. Че съумяваш да оставиш за момент собствените си вълнения и да се замислиш за тези на околните. Въпреки че това не е никак лесно, а на моменти-дори болезнено. Че си човек, които се интересува от другите хора. Макар и не така близки, че дори и чужди. И макар че от това шоколадът започва да ти горчи, а бисквитките- все повече да ти засядат в гърлото. И книгата вече да не ти е така интересна.
А после ставаш от леглото и се усмихваш. Не защото може би си помъдрял с още една крачка, опознавайки себе си и света. А защото си решил, че усмивката ти може да породи още усмивки. И че ако не можеш да се справиш с цялото нещастие, то поне можеш да се опиташ да направиш някого щастлив, нали?