автор: DOROTY

Тъмно е, но не прекалено. Знам, че ще ме чака.
Той винаги е там – сам, опръскан с кръв, мръзнещ сред самотните дървета. Стои и ме чака дори когато го заплашвам, че няма да ида. Но той знае, че го лъжа. Имам нужда от него, от ледената му, мъртвешка длан. Обичам да ме гали с нея, допирът й ме влудява... А очите... те ме притискат към стволовете на дърветата, завират се в гънките на тялото ми, пробождат ме с хиляди насълзени стрели. Сълзите са солени, горчиво-сладки, безчувствени. Стичат се по устните ми и искат да влязат в гърлото ми. Толкова ще е лесно да ги пусна, но не искам. Страх ме е от него, от очите му. Те ме приковават и не искат да ме пуснат. Оковават ме с безмълвни писъци и ме заробват в своята бездушна тишина. Понякога мълчанието му ме подтиска. Прекалено е тихо дори за вятъра. Толкова тихо, че се чуват стоновете на листата. Тревата шепти в голите ми крака, обвива глезениете ми с изпръхнали стръкове и ме свлича надолу, към ръцете му. Той се опитва да ме прегърне, да обхване болките, мечтите ми. Дърпам се, бягам от настойчивите му ласки. Бягство, което ужасно много искам да прекратя и да се отпусна бездиханна на гърдите му. Но не трябва. Не и сега. Не и тази нощ.
Тази нощ искам да говорим. Знам, че той пак ще ме гледа с неми очи, но няма да се откажа. Ще го докосна с пръсти – топла плът върху ледената му кожа. Ще ме погледне с укор – знам. Така прави винаги, когато се опитвам да приютя сърцето му в топлите си длани. Той ме спира, дърпа се, държи ме настрана. Знам, че трябва да го послушам и да го напусна завинаги, но не мога. Не и докато се будя нощем – обляна в пот и със сърце, биещо за неговото. Не и докато очите му ме преследват през деня...
Понякога си мисля, че той е просто един сън. Кошмар или мечта, незнам. Необясним е, тъй както са необясними чувствата му. Бушуваща буря, която ме захвърля в дъното на нищото, после ме издига към звездите и миг преди да се слея с тях отново ме запраща в самотния ъгъл на сърцето си. Той няма име, няма лице, няма същност. Има само мен. Храни се с мечтите, илюзиите ми, загубените спомени и надеждата. Пие от сълзите ми и чувства с кожата ми. Опива се от страданието, агонизира от любовта ми. Обича ме и ме мрази едновременно.
Страхувам се от него, но и го желая. Той оставя в мен дълбоки следи – истински, красиви, живи. Напомнят ми, че ме има дори и за един миг – мига, в който съм негова. Мига, в който забравям, че съм човек. Чувствам него и за него. Боли ме, но поне знам, че е истинско. Че е вътре в мен и тупти със сърцето ми. Болката ме изгаря, усещам вкуса на кръва, на ужаса. Неговият вкус.
Навън се развиделява. Странно е колко неусетно измина нощта. Обръщам се, но той е изчезнал. Винаги бяга от слънцето, а аз толкова искам да го споделя с него... Лъчите ме огряват и попарват кожата ми. Ръцете ми са посивели, изглеждат мъртвешки бледи. Едва сега усещам, че треперят. Тичам и се сгушвам под завивките. Изподраните ми крака кървят и цапат чаршафите, но преди да го осъзная запивам. Скоро светът ще се събуди. Аз отново ще проспя деня. Но какво от това? Знам, че пак ще живея през нощта. Той ще ме чака. И аз трябва да отида, нямам избор. Той има нужда от мен, живее за мен. Може би наистина трябва да го забравя.
Мракът ме плаши...