Всички страхове се сбъднаха -
твоят свят се срещна с моя свят, внезапно и бързо.
Не беше взрив, не беше сблъсък;
не последва тотално отхвърляне,
нито разминаване тягостно и безмълвно;
нищо не се преобърна и нищо не свърши.
Само времето за нас двамата спря изведнъж,
завъртя се в кръг
и сплете спиралите си плътно, до скъсване.
Никой не отстъпи -
би било убийствено престъпно и прекалено късно;
нямаше да е проява на дързост,..
и без това си беше чисто безразсъдство.
А и след тази „случайност” -
случайна ли щеше да е всяка непредвидимост в бъдещето?!
За въпросите – минутите изтичаха оскъдно.
За пътя, изкривен и неотъпкан,
изведнъж стана ветровито и стръмно,
и от капанът му, изщракал протяжно – нямаше измъкване.
Не беше изходът на живот или смърт,
но нанякъде трябваше да тръгнем,
отлагахме уморително дълго.
И после – нямаше да има завръщане -
нямаше и как да останем същите там...
Затова - приеми ме такъв, какъвто съм -
неопитомен, несъвършен, незавършен.
За теб цвете ще откъсна на пропаст от ръба.
Изгрев ще ти подаря късен,
ще го целуна през пръстите ти
и ще те прегръщам всеки път докато разсъмва.
А ти ми подари любов от дъното на сърцето изтръгната,
разкъсай ризата си, стопли ме с плътта си.
Обречи ми сънищата си, моите открадни, остави ме без дъх.
Помогни на деня ми да пристъпва до мен с твоите стъпки,
а вечерта – да не бърза.
Дочаквай ме в светлина окъпана
и ме дарявай с всичко, което ти е скъпо -
за да ни бъде...