Завръщам се малко-по малко,
тъгата отронва въздишка,
спомен подир спомен,
прелитат в дъжда покрай мен.
Море те люлее от мои прегръдки,
но трябва сама да поискаш да ме докоснеш.
Навсякъде, все твоите очи съзирам,
убийствено красиви,
безпомощно сурови.
На светофара пак ги виждам.
Ти там си в очакване,
не мен, а дума-две,
да стоплят твоето сърце.
Усмивка ще ти подаря
и ти на мен,
ще се разминем
и ще си обещаем някой ден,
когато, там, на светофара
пак се срещнем,
ще се погледнем
и този път ще спрем,
ще се докоснем
онемели,
безумни
и притихнали,
в копнежа ни
завинаги пленени.