Бяха минали няколко часа от както бяха загърбили къщичката. Пътят от самото начало беше малък и лъкатушещ, но сега съвсем изчезна.
Покрай езерото, в което се вливаше Костик, нямаше пътища. В далечината се виждаха пределите на Вълчия лес. Момчетата бяха развълнувани от факта и нямаха търпение приключението скоро да започне.
– Рекаро, видя ли? – Започна Гръбс.
– Какво да съм видял? – Рекаро започна да се оглежда трескаво за нещото, което беше привлякло вниманието на Гръбс.
– Не там, друже. – Гръбс вдигна пръст напред и посочи далечина. – Ето там. Видя ли групата конници? Елата по насам, нека се скрием в сянката на дърветата, защото като нищо ще ни видят тук на откритото.
– Да. – Отвърна Рекаро след като се изместиха по-близо да дърветата и видя на границата на гората малка група ездачи. – Какво ли правят тук?
– Нямам представа. – Всички продължиха да следят малката група. Не след дълго Гръбс отново се обади. – Спряха, сега би трябвало да стане ясно.
Изведнъж над малката група се издигна тънко, сиво стълбче в небето. Димът беше малко, но се виждаше ясно. Палеха нещо, нямаше да е лагерен огън, защото беше рано за такъв, а и какво трябваше да са запалили, за да дими така? Димът рязко се увеличи и скоро момчетата забелязаха червените езици на огъня малко, по-малко да настъпват по пределите на гората. Реко погледна спътниците си и тримата препуснаха в галоп, за да разберат какво става.
Скоро приближиха групата, но вдигнаха оръжията си високо, за да дадат знак, че не приближават врагове. След като никой от групата не даде знак, че ще започне бой, момчетата спряха и слязоха от конете.
– Какво става тук? – Започна Реко. – Защо палите гората?
– А кой иска да знае? – Започна единия.
– Нужно ли е да се представя. Толкова ли е поверителна информацията?
– Не, но явно не сте от тук, инак щяхте да знаете. Просто се интересувам. – Отвърна кротко едрият мъж. Явно той беше на чело на тази група.
– Така е не сме от тук. Но не сме и от далеч. Идвахме на сам, за да ловуваме.
– Ой, момче, откажи се. Няма как да стане. Върлува някаква животинска чума. Палим районите засегнати, за да спрем разпространението. Всичкия дивеч мре, страшно е на вътре.
– Разбирам. – Нещо в Рекаро сякаш изгасна. Толкова път за нищо. Беше сигурен, че това ще е началото на голямата история, но уви, не стана така.
– Хей момче, скоро ще започне да се мръква, ще яздим до езерото, не е далеч. Вземи приятелите си и елате с нас. Колкото сме повече, толкова ще е по-весело.
– Дадено. – Отвърна Рекаро, макар, че въобще не му беше до шеги и весело настроение. И въпреки това, той заедно с другите двама се метнаха на конете и препуснаха на обратно след групата. Дърветата се редува едно след друго. Момчетата мълчаха, само глъчката на малката група се чуваше. Сякаш света беше замлъкнал само за принца. Чак след няколко километра той осъзна, че приключението му се проваля. Не му се искаше да се прибере с празни ръце, а гората беше обречена. Можеше да се представи как Гръбс ще се опита да се помайтапи с него – „Поне кръвните магове не ни набараха, ще си останем хора.”, „Хей жалко, можехме да се уредим с някоя горска фея..” Не му се искаше да чува тези неща.
Скоро приближиха езерото и групата започна да намаля скоростта си. Момчетата се спогледаха и дръпнаха по рязко юздите на трите дарса. Слязоха от конете и ги привързаха един към друг. Рекаро и Гръбс тръгнаха за дърва, а Араго остана при конете. Колкото и дружелюбна да беше тая група никой не можеше да им гарантира, че конете не са ги изкушили. Много малко хора можеха да си позволят такива коне. Рекаро вече подозираше, че онзи не формален лидер знае, че не са случайни хлапета. Но интересното, бе че не обели нито дума. Беше му благодарен и със сигурност щеше да намери начин да му го покаже.
Скоро лагера беше стъкмен и огъня гореше буйно. На няколко пръчки бяха нанизани риби, които бавно се печаха, а аромата, който се носеше караше всички кореми наоколо да заръмжат. Рекаро спокойно оглеждаше групата, „лидера” се беше представил като Джак Троук, горски. Човек изглеждаше добродушен и приказлив, смехът и шегите му се чуваха надалеч. Реко си позволяваше по някоя усмивка. Беше доволен от факта, че Гръбс си е намерил сродни души и сега се забавлява до насита. На няколко пъти мръснишките му шеги накараха групата да надигне такава глъч, че да екне из гората.
Усмивката му се разтегли толкова широка, а дори не чуваше за какво се смеят останалите. Но доброто настроение от през деня се върна с пълна сила. Пред очите му за момент примигна видение. Той отново се усмихна. Искаше отново да се срещне с призрачното момиче. Стана и тръгна към брега на езерото. Когато звуците и смеха на лагера поутихнаха той се спря и приседна на брега. Но нищо не се виждаше, нито малките мълнии, нито тя, нито очите й..
– Хей, къде тръгна? – Рекаро подскочи при неочакваната компания.
– О, Джак. Ам, аз исках да се разтъпча малко.
– Ха, за това ли седиш? – Усмихна се под мустак възрастния горски. – Какво има момче не ти ли допада моята дружина, свестни момчета са.
– Да, много са забавни. Не е във вас повода за решението ми, сър. – Рекаро реши, че е хубаво да е учтив с хората, които работят за баща му.
– Сър?! Защо си учтив? Какво казах? – Усмихна се отново Джак.
– Вие сте по-възрастен от мен, това не е ли достатъчен повод? – Реко не бе сигурен дали това е истинският въпрос, който Джак искаше да зададе.
– Ха, така е момко. Изглеждаш ми добро момче. И не си глупав май, а? – Джак извърна поглед към него, приближи се и приседна. – Не мислиш ли, че е време да спрем с лицемерието и да си говорим каквото е?
– Определено, не ми се играят повече игри, сър. – Рекаро се изуми за секунда колко е прям събеседника му, но му олекна безкрайно от това предложение.
– Та! Ти сега или си дете на някой барон или някой... там... големец - Той надигна мяха с бира, последваха няколко големи глътки и я предложи на Реко, който охотно я прие. – Или може би е още нагоре?... Ако съдя по герба на мечовете ти?
– Правилно съдите, сър. – Реко се зачуди как ще е удачно да се представи и как да скрие издайническите гербове. – Аз съм Рекаро На’аздор, наследник на трона, единствен син на Даксос и Микера.
– Леле, научили са те да рецитираш, а? – Възрастният мъж въобще не обърна внимание на това, че разговаря с кралска особа. Това зарадва Реко. – Е, млади ми принце..
– Джак, а може ли да те помоля всичко да остане както до сега и това, че знаеш кой съм да си остане в предните няколко минути. Нека си говорим нормално, сър. – Рекаро не искаше всички да разбират кой е, а и напоследък много му допадаше това, че не му слагаха никакви титли.
– Разбира се, синко. – Мустака описа дъгата на усмивката. – Е, Рекаро, кажи какво ви води насам?
– Какво да ви кажа, сър. Ние с моите приятели тръгнахме на лов, но май ще се връщаме. – Рекаро надигна отново мяха. – Явно скоро няма да може да се ловува тук.
– Така е момче. Как ти се струва времето, захладня.. – Джак забеляза как очите на принца не спират да следят отсрещния бряг сякаш следеше нещо... или го очакваше. – Какво има там момче? Видя ли нещо?
– Къде? – Обърна се изненадан Реко. – Къде да съм видял нещо?
– Отвъд реката, какво гледаш там, сякаш има нещо? – Джак повдигна вежда. – Да извикам ли момчетата?
– А не! – Рекаро се изчерви. Толкова ли много се беше втренчил, че чак бе притеснил човек. – Просто се загледах.
– Момче, ако по принцип си толкова съсредоточен когато просто си зяпаш щете те взема за наблюдател на кула. – Джак се засмя и корема му се разтресе от усилието. – Кажи какво те притеснява.
– Нищо, сериозно. – Но на възрастният горски не му убегна трепването на младия принц. След това момчето се замисли.
– Спокойно момче, нали щяхме да си говорим истината. Толкова години съм слушал всякакви неща. Даже напоследък, тук в местността се носи слух за призраци. – Рекаро настръхна, май не чу правилно.
– Призраци ли? – Попита той, за да се увери, че е чул правилно.
– Да, момче. – Очите на Реко щяха да изскочат. – Какво се чудиш, малкото хора наоколо нямат с какво да се занимават и само това им трябва слух и те си го превръщат в история. Странно ли е?
– Не съм сигурен какво да кажа, сър. – Рекаро се двоумеше дали да сподели на Джак за срещата му с призрачното момиче. Не искаше да го помисли за луд.
– Какво ти стана момче. Да не те е страх от призраци?
– Нещо такова, сър. Не обичам да говоря за тях. – Реко надигна мяха и го подаде на Джак.
Скоро Джак се върна при лагера, а Реко каза, че скоро ще го последва. Но не стана така, той продължи да седи смълчан сред малкото и редки туфи трева около водата, загледан в отсрещния бряг. Не му се искаше да мисли, но главата му сякаш беше самостоятелна единица, която взимаше решения сама за себе си. Мислите хвърчаха хаотично без ред и подредба. Тормозеха го с настоящи и отминали проблеми, връщаха го минути или години назад без пощада над чувствата или нервите на принца. Знаеше, че това ще приключи още тази нощ щом заспи. Утре с момчетата щяха да тръгнат на обратно и най-накрая можеше да се срещне с баща си, за да успеят да се изяснят. Тази мисъл като, че ли го успокои и той стана и тръгна към лагера. Смяташе тази нощ да се наспи здраво. Вървейки се опита да потисне съвсем малката и трудно прокарваща се мисъл за желанието му да срещне призрачното момиче поне в съня си. Усмихна се с онази провокираща, крива усмивка и се продължи по-бодро.
Вече бяха изминали няколко часа от както се разделиха с групата на Джак, а Гръбс беше толкова развълнуван от вчерашния смях, че се бе заел с тежката задача, но очевидно не неприятна, да разкаже всички шеги и закачки. От няколко часа се смееше сам. Гиганта само му се усмихваше от време на време, защото беше добричък по душа и не му се искаше да му съсипе настроението, но Реко се движеше малко по-назад и само ги наблюдаваше. Все пак така не се чуваха толкова силно простотиите на Гръбс.
Този ден мина тихо и кротко и момчетата не разбраха кога дойде следващия. Той мина още по-тихо, защото Гръбс беше изморен и не беше в настроение за шеги. Скоро обаче нещата се промениха и той отново започна да разказва на приятелите си разни случки. След като и това му омръзна, предложи да се разнообразят като минат по непознат маршрут, а не да следват плътно пътеката, по която бяха минали. Това провокира спор, защото мястото, което Гръбс посочи на картата беше на прага на „Прохода на Белите”. Нито Араго, нито Рекаро искаха да минават от там. Дори след като Гръбс им обясни, че там е шанса да им се случи нещо вълнуващо, пак го изгледаха равно и отказаха. Тогава бледоликия реши, че е време да използва последния си коз.
– Както кажете момчета. – Той вирна нос и направи разочарована физиономия. – Много повече очаквах от вас.
– Но, уви... – Изсъска вече нервно Реко на поредната му реплика.
– Не, вижте сега, това, че се опитвам да ви убедя не означава, че аз съм сто процента за. – Сведе невинно поглед и зачака да лапнат въдицата.
– Защо го предлагаш тогава, хиено? – Обърна се Реко, но вече крайно учуден.
– Защото е нещо предизвикателно. – Той извърна поглед към крайчеца на окото си, за да не изпусне реакциите след следващата реплика. – И мен ме е страх да мина от там.
– Никой не говори за страх. – Сопна се Рекаро сякаш някой беше пуснал въглен в гащите му. Гръбс скри лицето си от него и се опита да сдържи смеха си. – Знаеш, че не е това.
– Рекаро, - Започна той, отмятайки русата си коса и опитвайки се да сдържи усмивката си докато се обръщаше. – не е нужно да се перчим, кой го е страх, кой не го е. Знам, че всеки нормален човек би го избегнал този път. – Той хвърли един драматичен поглед и отново се извърна към дисагите си, за да „изрови това, което търсеше”. Покри устните си, за да спре смеха и зачака следващата реакция.
– Араго е готов да мине от там. Знае, че няма какво лошо да се случи. – Обади се дори и гиганта, а след това се намеси отново Реко.
– Гръбс, това, че теб те е страх не означава, че нас ни е! – каза Реко. – Ще тръгнем на там, за да видиш, че няма от какво да се страхуваш, ревльо.
– Сигурен ли си, принце? – Пусна нежно Гръбс с лукавата си усмивка.
– Абсолютно.
– Обещаваш ли да минем от там и да ме пазиш? – Продължи той със същия тон.
– Разбира се, но какво ти става, наистина ли те е.. – Рекаро беше прекъснат от бурния смях на светлокосият си приятел.
– „Разбира се...” у-у-у-у-у, Рекаро, принце мой, спаси меееее... – Смееше се Той с пълно гърло. – Ха-ха, колко е лесно да ви върже човек.
– Ти определено си идиот. – каза Рекаро равно и се обърна на другата страна.
– Идиот, но идиот с обещание, ха-ха-ха!
На следващият ден тримата конници наближиха „Прохода на Белите” много по-рано от колкото очакваха.
Пред момчетата се изправи гъста, едва проходима гора. Толкова красиво бе наоколо, че дълго се взираха. От върха на възвишението, като призрачни пръсти се спускаха талази прозрачна мъгла. Или по-скоро рехави облачета, който отнемаха от искрящо зеления цвят на дърветата, превръщайки го в меко пастелно зелено. Светлината минаваше през тях, образувайки златисти стълбчета, които галеха гората и се отразяваха от навлажнените листа. В средата на това невероятно зрелище бе самият проход. Дълъг, сечащ възвишението на две в тунел чиито край никой не бе виждал от много отдавна. Мъгливите пръсти лазеха навътре в тунела, но там далеч не изглеждаше приказно, а направо зловещо. Особено начина, по който бялата пелена потъваше в мрака на това влажно и тъмно място.
Тази призрачност накара Рекаро да потръпне, защото му напомни за срещата му преди няколко вечери. Когато усети и хладния въздух кожата му настръхна, но се почувства освежен и тонизиран.
Гръбс наблюдаваше спътниците си. Лукавата усмивка на принца направо го вадеше от кожата му. Толкова му се искаше да разбере какво я предизвиква, че едвам се удържа да не го попита. Знаеше, че това е много неподходящ момент, защото последния път нямаха много приятен спомен от тази местност. „Призракът”, който Реко бе видял ги бе държал в напрежение няколко дни, а сега сякаш изобщо не се сещаше за това въпреки непосредствената близост до прохода.
Тримата продължиха да яздят и с всяка следваща крачка навлизах все по на дълбоко в гората. От близо гората беше също толкова красива и пленяваща. Сякаш природата на такива места изпускаше някакъв опиат във въздуха, който превръщаше всичко в неземно красива гледка. Лианите по дърветата се оплитаха в невероятни плетки. Цветовете на различните растения багреха всичко с невероятна гама. Просто думите не стигат да се опише подобна гледка, момчета само гледаха и се наслаждавахa без дори вече да се споглеждат.
Скоро пред тях се разкри малко по-широка полянка, колкото да има място къде да спрат. Слязоха от конете и приседнаха да починат и да хапнат малко, защото следващото им спиране не се знаеше кога и къде ще е. Реко посегна да отхапе за пореден път от ябълката си когато забеляза Араго да вади част от малкото, но смъртоносни шила, които носи. Всичко стана толкова бързо, че Гръбс дори не разбра, че нещо се е случило. Още в момента, в който шилата се отделиха от пръстите на Араго, Рекаро се смъкна на земята, изумен от неочакваната пъргавината на огромното туловище.
– Какво правиш? – Разкрещя се Рекаро след като чу как се забиха в дървото зад главата му.
– Реко.. – започна несигурно Гръбс след като видя и разбра какво се е случило.
– Млъкни! – сряза го принца – Какво има? Защо ме целиш?
– Рекаро, млъкни и се обърни! – Гръбс кресна толкова силно, че Реко се стресна от изненада.
Принца се обърна, а зад него по ствола на близкото, ниско дърво бе плъзнал огромен варан. Рекаро си даде сметка, че това нещо можеше да му отхапе ръката или да го повали с един удар на опашката, ако Араго не беше забил две от шилата в очите и с последното не бе приковал отворената паст към ствола. Огромния туп се свлече с много шум на земята, но и всичкия шум на света не можеше сега да заглуши звука на срама в ушите на принца. Той седна обратно на мястото си кимна на гиганта и сведе поглед. Не можеше да повярва, че се бе заблудил за нещо толкова нелепо.
Скоро тръгнаха отново на път. Момчета забелязаха отвъд гората да се издига тънко възвишение, като каменно копие в небето. Те го видяха още преди да навлязат в гората. По неговата височина Гръбс прецени, че ако не се оплетат в лиани, ще прекосят гората за не повече от два часа. Още от там се насочиха към него, за да им служи като пътеводител през оплетената джунгла.
Рекаро толкова много се впечатли от местността, че скоро забрави да следи за каменното копие. Всичко беше като в омаен сън, от онези сънища, които те карат да съжаляваш, че си се събудил. Дълго се наслаждаваше без да може да насити окото си. Забеляза, че това е така и при приятелите му. Но след известно време си даде сметка, че се е нагледал, а и даже вече нещата му еднаквеят. Някак не можеше да ги открои от другите, които бе виждал. Разнообразието вече беше твърде познато. Даже единият храст покрай, които премина му се стори еднакъв с друг, който бе виждал. Може би заради огромното огнено цвете на него.
– Имах дежа вю! – Усмихна се той на останалите.
– О, интересно. Да не си бил тук и преди или нещо такова? – Усмихна се бледоликият му приятел.
– Не, но един от храстите.. мога да се закълна, че го видяхме преди двадесет минути, ха. Адски много си приличаха, не го ли видяхте с червеното цвете?
– Не, не обърнах внимание. – Отвърна Гръбс, но Рекаро забеляза как усмивката му се стопи, а на нейно място изби притеснение... не подозрение. – Сега като го каза... тази пътека..
Тримата спътници започнаха да се оглеждат. Намалиха още, повече и без това бавната скорост и изостриха сетивата си. Явно нещо не беше наред. Гръбс задуши въздуха. Но никоя миризма, която улавяше не бе сторена или свързана с човек. Араго също се съсредоточи, но никой нищо не откриваше. Скоро напрежението спадна, а след като Гръбс подхвърли един от мръснишките си вицове, всичко се размина.
– Ха-ха, а този за таралежите знаете ли го? – Продължаваше Гръбс.
– Не, хиено. – Смееше се още на предния Реко, а гиганта покрай тях само се подхилкваше.
– Как правят секс таралежите? – Започна ентусиазирано той, разпилявайки пепелявата си коса по гърба.
– Не знам. – Отвърна принца.
– Много внимателно. – Гръбс избухна в неудържим смях на собственият си виц. Беше един от любимите му.
След първоначалната еуфория от вица той чу, че никой от спътниците му не се смее. Обърна се да провери какво стана и ги видя и двамата малко зад себе си с каменни физиономии. Толкова учудени и изненадани, че разбра че това не е шега. Реко приближи коня си до него потупа го по гърба и го прикани да се обърне напред. Това, което видя го втрещи и него.
– Не възможно! – При мисълта, че сетивата и ориентацията са го предали му прилоша. Пред него лежеше огромното туловище на варан.