автор: dimich

Господина пристигна от далечно планинско село . То се намирало в подножието на Беласица . Господина живеела в някаква стара , забравила си годините воденица , на няколко километра извън селото ... А воденицата била семейно наследство на нейния съпруг .
По дефилето на реката , сутрин към воденицата плъзвали мъгли , било усойно и влажно . Двамата посадили много овошки , но всичките били все още младички , не връзвали още . Единственото плодно дръвче , което раждало , била една стара круша . Не си знаела годините ... Ако Божо , мъжът и , не бил подпрял клоните на крушата с чаталести пръти , те щели да легнат направо върху земята . Просто крушата напомняла на столетна старица , едва удържаща товара на живота си ...
От години чакали старата круша да върже и все се канели да я отсекат , защото заемала място колкото за две дървета , а пък от напукания и ствол щели да се топлят през мразовитата зима .
Една възрастна жена казала на Господина "да уплаши " крушата . Да вземе една брадва и да замахва към нея , ужким че я сече . Тя я послушала , въпреки че не вярвала на бабини деветинини .
И о , чудо ! През тази пролет крушата се отрупала с цвят ... Край нея зажужали пчели и като бавна , много бавна мелодия около нея се разнасял сладък упойващ аромат . Старата круша народила и износила осемдесет круши-сладуши ... Прекрасните плодове - разхлаждали устата и сладнели повече от мед .
Като най-голяма ценност , Господина занесла крушите в София , за да подслажда душата си през дългата зима .
В оня затънтен край , където прекарвала лятото , било безводно , но те имали вода бол . Другите хора от селото идвали от четири-пет километра , за да си напоят животните на реката , която протичала през самия им двор .
Тревата ставала висока до пояс , за разлика от зеленчуците , които не можели да се изпекат както трябва .
Сутрин Господина грабвала своята макарка , която и служела за столче , и тръгвала по моравите ... Козата им била изключително животно , същински бял дявол . Не пиела вода от къде да е , а само от чистичка кофа . Господина водела освен козата и мъничко прасенце ... Срещнел ли я някой и я питал :
"Това ли е всичкото имане ?" - а тя вместо да отговори се смеела . Въздухът там бил прекрасно свеж , наоколо било спокойно . И като тръгнела с подвижното си имане не угаждала как са се преместили от единия на другия баир ...
Есента тежко въздъхна ... От дъха и се посипаха кръгли жълтици - златните листенца на уплашената круша . По черните и набраздени клони като малки слънчица са натежали кехлибарени зимни круши . Отдолу се чернее дупенцето им , а по гръбчето те са посипани със ситни зелени точици . Като черни запетайки , източените им дръжки изсъхват , медът затворен отвътре все повече пожълтява ...

Държа в ръце една от тези уплашени круши . "Мамина крушка , сладка ! - спомних си това мило обръщение , което използваше една моя позната към любимата си внучка . Колко нежност , колко сладост блика от едно такова обръщение ...
Колко обич е необходима , за да стане една круша сладка , па макар и уплашена ...
Вкусвам от прекрасните уплашени круши и в устата ми остава аромат на лято и хладна планина ...