автор: tera

Живея в центъра на град. В голяма ведра стая и отвсякъде виждам и ме гледат прозорците на други такива стаи. Благодарение на тия прозорци и у нас е достатъчно светло, макар директно да не прониква нито лъч. Не съм предполагала, че отразената светлина може да е толкова мощна. Отсрещните стъкла прехвърлят десетки златни мостове насам.
Прозирни и крехки, тези антени в рамки, редовно измивани с вода и препарат от усърдни домакини, блестят настроени на къси и дълги вълни, на всяка честота, където би могло да се улови дори миниват от естествената ултравиолетова суровина. Те са може би градските слънчогледи, които следват неотсъпно своя водач отгоре и предават нататък всяко нареждане, всеки най-малък нюанс в настроението му. Светят робски в очите му, за да ме заслепяват след това с натрупаното си богатство от открити или завоалирани погледи, от широки, безоблачни усмивки.
Всичко това сега се опитва да ме разведри. Поетите не са глупаци като упояват наранените си души с алкохол или с търсене на нови образи, метафори, рими. Но понеже не съм сръбвала и капка, а стихове – не помня от кога не съм чела, камо ли пък писала, прозата ще бъде моята упойка! Тя ще ме накара да не чувствам, да забравя...

Може би ще помогнат и тези три високи брези и двата бора, които стоят на пост между бетонните ни къщи, сънуват гората и си предават тайнствени послания оттам и други светове по вятъра в листата, игличките и своите асфалтирани сенки. По клоните им кацат птици. Как са се събрали толкова много тук! Не могат ли да си потърсят по-спокойно, по-просторно място, където да организират безкрайните си надпявания? Искат да надвикат шумотевицата от моторите. Почват от ранни зори да разтърсват пера и разтягат човки. Будили са ме в 3-4 часа с подранилите си трели. Пеят срещу хорската глъчка, хеликоптера на болницата, несекващото улично движение и най-вече срещу вечно буботещия телевизор на съседа. Трябва да го заглушат, да го удавят в своята развлекателна програма. И ето че в момента чувам само тях. И най-неочаквано като отдавна забравена ... Какво? - чанта в трамвай; - шапка в такси?... Не, като почти забравена детска приказка, изведнъж това отколешно: гууу-гууу-гу, гууу-гууу-гу...

Невероятно! Как докосва душата. Този звук се откроява сред останалите, възпроизвеждани от човек, машина или хвъркато. Този рефрен сякаш разтегля, удължава, разлива последния звън от обедните камбани на близката църква. Поддръпва блесналите трамвайни релси като тънки струни и се понася към онези, другите. Оттатък всички графици и разписания. До последната спирка. При вече пристигналите.
Той не спира движението на нито едно превозно средство. Не спира може би и самото време. Обаче принуждава най-протяжните брънки на часовете и всяка мотриса, дори и най-остарелите трамваи, и в най-северните градове на земята, да се поклащат в ритъм, който води на юг.
На юг и някъде назад и встрани. Към нещо омагьосано-топло, към отминали лета и царства, където са живели ... някога... някакви ... и може би аз.
Този рефрен кара клаксоните да замечтаят. Покривите да заблестят като върховете на сребърна планина. Чакащия на светофара да носталгува по невъзможната страна на улицата. Толкова близка и все пак непозволена... А аз по теб.

Какво ли е сърцето на тази гу-гу птица? Защо все тоя неутолим копнеж в свирнята й? Няма ли нещо по-леко, по-игриво в нейния репертоар? Вярно, че от време на време мелодията или по-скоро темпото й мъничко се изменя. Като че зазвучава по-твърдо, почти окуражаващо. Ама все пак си остава онзи далечен зов в нереалния вик сред бетона.

Така е и с човек. Опитваш, експериментираш, напъваш се да захванеш по друг начин старата си песен, с нов тембър и ритмика. Веднъж да се събудиш с озаряваща най-първа мисъл въпреки метално-сивото чело на деня. Да се подхванеш отзад напред, да се обърнеш наопаки и да изскочиш по-силен, млад и добър.

Обречена ли съм като тази песнопойка все да тъгувам, все да гукам, докато изкукам? Кой ще ме ориса така? - Лош дух извън мен? Всевишният вътре в мен? Неутрончето, което му бях отредила? Или парчето, което (въпреки несъгласието и съпротивата ми) той отчупи и все още държи в грамадната си шепа? Като камъче. И се чуди, и мае накъде да го запрати, та да не му се връща в чепика да го убива. Бавно, но сигурно. Това парче, голямо колкото сърцето, почти цялата аз. Дали не и неотстъпена-та, все още приемаща се за независима територия?
Всичко това малко по малко да го довършва. Несъвършенството на собственото му творение. (За кой ли път творението се заканва да унищожи създателя си. В един от поредните мигове на протест срещу това, че никой не е поискал съгласието за появата му на тоя свят. Дали пък ако се обединим, ще можем да го надвием? Ако сме единни и решени, ще останем ли "без бог, без господар"? Свободни ... да теглим чертата. Може ли да съществува стадо без пастир? Ами пастирът може ли без стадо? )

В главата ми като в казан врат и недовират разни подобия на мисли. Призовавам към оттегляне от сцената на живота. Отпор на режисьора, на целия този театър... само защото ме боли. Пак, и пак си задавам абсурдния въпрос - какъв е смисълът от всичко това.
Защо да те убива нещо, като би могло да има безболие, безсмъртие, безхаберие... Може ли да се върви по пътя в хармония, без огорчения? Губи ли понякога и Той своето божествено равновесие?
Него все пак не го убива само едно камъче. Ако бях само аз, отдавна да ме е запокитил по дяволите. Ама ние сме много. Грапави, остри. Често от нас кърви.
А тръгнал ли си на път ( пък той е все на път; за да е навсякъде, по всяко време, той е в постоянно движение. Той е самото движение; енергията, която се създава...)
Аз не съм толкова мобилна, нито енергична, ама знам, че дразнители като тези нищожни камъчета могат не само да причинят досада, но и гноящи мазоли. А това намалява волята да продължиш. Поне при мене е така. Иска ти се да поспреш. Уж не завинаги, уж само да си отдъхнеш. Ала с такава рана на ходилото, как да вървиш? Щипе, ожулено е. Докато не мине, стоиш и се питаш: -На къде съм тръгнал въобще? А сега какво чакам? ... Да съмне?... Да се стъмни?
Стъмва се. Съмва, и пак отначало. А ти все се колебаеш коя пътека да хванеш. Дали да не се вкамениш тук, като пример за останалите, които са остъргали някогашните си дебели кожи? За онези, които са сложили нови пластове. Или за всички, които са вече живо месо и кости.

Жалка съм, знам. Колко по-страшни болки има! Ала никакви разумни доводи не ме облекчават. В ума ми се надбягват драматични примери и ми иде да почервенея от срам ... Обаче съм червена от плач. И не спира да ме залива и дави една вълна отвътре. Нещо стяга лявата ми половина. Като в изтъркан шлагер, около недоразвития мускул на лявата ми ръка, дърпа почти закърнялата ми коремна мускулатура и отпуска тази на дясното око, което тече повече от другото, прегъва жлъчката, прави още по-тежки бъбречните камъни и сплита до невъзможност и без друго обърканите ми черва.

Какъв е смисълът от всичко това? Ще притъпя тая тъпа болка! Аз нямам никакво право... Какво да каже тогава онази жена вчера? Какъв е смисълът от нейните страдания, на нейния живот?
Тя го формулира така ясно, докато подаваше поредната си молба. На която нашата служба най-вероятно пак ще намери слабо място и ще отхвърли с натежали от човешко милосърдие и папки рафтове.
Смисълът е – рече смразяващо-неистерично жената – да устискаш да не отвлечеш никого, за да притиснеш системата; да не стреляш по хората в метрото; да не ръгаш произволно в навалицата; да не скачаш от последния етаж, или да изриташ кучето на улицата, само защото детето ти е болно, останала си без покрив над главата след нелеп пожар, предизвикан от другите две, които се борят неистово за вниманието ти, в отстъствието на съпруга ти, който си е намерил нова ... с по-стабилен характер, покрив и застраховка за тях. Това е смисълът.
Още усещам тръпките, които ме полазиха и въпреки това не ме отпуска примката на собствената ми болчица. Разбирам, приемам, че е тривиална, класическа любовна мъка, а като всеки зрял човек и аз съм чула и вярвам, че от любов не се мре. Поне не скоропостижно (ако сам не се разбързаш). Ама аз се боя тъкмо от тая бавна смърт. Една бавна смърт никога не може да е лека.

О, боже, помогни! Животът (ми) е бавна смърт. Как можа в миг на меланхоличен спазъм да ми хрумне, че Господ носи чепици и аз съм песъчинката, която му пречи да върви? Със сандали и други засукани изобретения за стъпалата си може да са се разхождали древно-гръцките и римските богини и богове. Някой друг бог от близкия или далечен изток. Но моят, сто на сто, е бил и си остава бос. Знам това.
Нали се опитах да го сменя. Да си избера нов, малко по-ведър, чиято мъдродст стига до теб по един все пак по-проходим, по-поносим път. Или поне изображенията му по стени и колони, дървените и каменните му проявления да бъдат донякъде приветливи. Виждала съм рисунки на разсмени богове, потънали в размисъл или наслада...
Веднъж пробвах да си представя възкресението му. И го видях политащ като птица нагоре, а с крилете си правеше вятър на останалите разпънати – малко облекчение на прощаване. Издигала съм го с дръзко размахан среден пръст, заканващ се на предатели и мъчители, на вечно измиващите ръцете си. Друг път се уголеми и се разтвори във въздуха, стана самата атмосфера и погълна всичко наоколо...
Обаче нали са съчинени и други богове, слагала съм го да седи по турски и да се киска с дебелия Буда на някаква древна глупост, от която му се зарозовяват бузите, а сетне засвирва на болезнено-изскочилите си ребра позната мелодия за любовта, и куфее, и се опълчва, и се хили безразсъдно... Ала виденията ми бързо се изпаряват и, разбира се, все се появява незбежното страдание, оная вечна разкъсаност и разпънатост във всички посоки...
Не успях да го разменя за по-добър и сега търся помощта му... Кой смее да твърди, че човек сам избирал бога си? Аз вече не. Той ме избра. Само тая безнадеждност и единствено това упование успяват да изопнат до живот окаяното ми Аз. Само смирението пред всепоглъщащата тъга (не пред болката) могат да ме възкресяват всяка заран.
А всъщност съм неверница. И нямам ни най-малка представа защо постоянно ми се въртят тия екзистенциални истории в акъла? – животи, смърти, смисли... Нима мъжете са измислили Господ, за да бъде последната сламка, за която да се хвана? Аз - още една разглезена (женска) душа? (Божичко, има ли душата пол? И като повтарям постоянно – "Божке, божичко, боже мой" – продължавам да подхранвам мита.)

А не се е случило нищо особено. Нищо, което да предизвика края на света. Даже на моя собствен. Нима не бих могла да продължа да дишам и без него? Да живея на друга улица, в друг град, където да имам даже истинска светлина в стаята? А не тая плоска, като огромна сребриста луна, отразяваща повърхност насреща, в която се оглеждам цяла. С аления си нос и клепачи, тъжна карикатура на мен самата.
Напусна ме е дори и суетата. Това неуместно огледало го сложи той в центъра, за да станело по-светло и просторно. Вдействителност - за да издува перки пред него. Да ме изместват още, и още разширяващите му се рамене и претенции. Как само се блещи срещу собствения си образ! Пра-пра-прадядо му трябва да е бил горила. Или нарцис? Ха-ха – опитвам се да се спася...
Утре ще усъмна помъдряла и вече ще обичам великодушно. Ще го пусна да пасе, където си ще. По чужди пасбища и ливади. По-зелени, по-тучни. А аз няма да съхна и жълтея, понеже имам обичта си вътре в мен – щедрата, всеопрощаващата.

Любовта – тая вечна поробителка... До къде ме докара!
Нима се отказах заради нея от свободата си? Та нали свободата беше най-голямото благо? Възпитана съм грешно. На коя жена й трябва свобода,? Трябва й сигурност. Най-сетне поне се улавям в ... женственост или нещо подобно. Заблудената овца се завърна в стадото, при пастира си, до гегата му.
Сигурност не съществува. Знам го със сигурност. По-скоро в езерото Лохнес има чудовище. Лично аз – стабилната, преданата, еднолюбката - съм разлюбвала внезапно и светкавично съм зарязвала ... Без жалост. Чудовищно.
И продължавах. Сама. Неосвободена от тежестта на навици и спомени, обаче свободна.

Ах, аз трябва да се откажа. Нещо трябва да се промени. Не приемам да ме боли така ...Докога?...Не съм вече на 16. Мислех си, че съм го надживяла.
Болял ме е зъб, мъдрец. Месеци наред, после го вадиха с часове...Това се казва болка! При една операция, когато упойката се оказа слаба, също... Сега няма нищо подобно. От какво се чувствам така? Трябва да е някакво внушение, илюзия. Защо това постоянно притискащо, задушаващо усещане за край? Някой потрудил ли се е да обясни научно как функционира емоционалната болка, как така ти няма нищо, а си мислиш, че свършваш?
Какво да направя? Накъде да тръгна? Не може да не съществува път назад. Вероятно вървиш напред с обърнати стъпала, очи, антени. Напред към всичко, което си подминал до сега, без да го забележиш, проумееш, изживееш. Напред към природата ... на нещата. Към собствения корен. Към основния ти тон, който въпреки усилията или тъкмо заради тях, излиза все същия, макар и нов. Познат, неопознат, пронизващо-красив до изгукване Гу-гу тон.

В любовта е като на война. На война е като на смърт. Затова ли ме налитат тия мисли - грабливи свраки? Той копнее по друга. По – "жена и море", както простичко пише на най-добрия си приятел. "По жена и море"! Все едно коя жена, кое море... Мъжкото сърце и тяло искат своето. А между редовете прозира непознат женски силует, очертанията на далечно море. Това аз ли съм? Не, това не е нашето море. Него го тегли нататък. Усещала съм, когато наивно съм опитвала да го закотвя до моя сал, на моето пристанище. Него го мами безбрежието, невидяното, непокореното.
Нали мъжът е завоевател? Мореплавател... Мечтател... Простено да му е! И аз имам своите съновидения ... А всичко е само затишие, засада, преди да почне бурята, битката. Преди да почне краят. Началото на краят се крие някъде в самото начало. Всеки завършек, казват, е начало на нещо ново. В това ми е надеждата. С нея от часове се мъча да боря внезапното отчаяние.
Като че ли някой ме изтръгна грубо от тихото пристанище на съня ми, разкрещя ми се в лицето с пиратска безцеремонност в единственото си око, с отлепен мустак и коварна черна превръзка:"Тревогаааа! Докога ще дремеш! Проспа острова на съкровищата! Корабчето ти вече няма капитан. Отмъкнаха го русалки. Обраха ти всички богатства, оръжия и припаси. Ти си сама. Ти не си Ти. Проспа спасителната светлина от отсрещния бряг, от отсрещен плавателен съд, от кулата, от отсрещен свят. Синьото на водата, на небето, земята, която се бе появила на хоризонта, човешките същества. Проспа чудните риби, растения, перспективи. Всичко това и още нещо. Тревоогаааа! Вече няма какво да се плячкосва "...

Нека ми е! – иде ми да изкрещя. Като позволих друг да е капитан на собствения ми кораб. Нека ми е!
Ала това може да се случи винаги. Даже и да съм будна, дори сама да държа руля в ръцете си. Какъв ще е тогава моя спасителен план? - Да се хвърля в океана? Да греба накъдето и да било, пък все на някой остров ще открия друг един корабокрушенец, друг един с разбит съд, нерви, сърце. И той отдавна ще ме чака. Това би било хепи енд!
Обаче аз не искам друг. Искам него. Да съм стопанката на сънищата, копнежите, на кошмарите му дори. Той да е господар на сърцето ми. Алчна съм. И все по-слаба. Отказвам се от свободата. Избирам робството на любовта. Пак ще се опитвам отчаяно да примирявам непримирими страни. Не вярвам в безграничната, неегоистична, безусловна обич. Тъкмо да ме завладее, случва се нещо, което ми показва болезнено-красноречиво колко съм назад, колко още трябва да се уча ...
Разкъсана съм. Обаче и на него съм отредила не повече от неутрон, само атом вяра, какво има да се чудя! Откъде я вземат хората тая пуста вяра? Защо моите складове са все празни? Огромни халета, в които и мишките се чудят какво да гризат. Подредени са само съмненията и скептизицма ми, и чакат.
Ле-леее, божке, ако и той беше като мен, да сме отворили вече детективска агенция, да разбиваме на хората илюзиите, след като сме останали без свои...
Жестока, прегазена от ежедневието романтичка доказва на всяка осъмнила се съпруга, каквото пожелае? Със снимков материал и най-последна аудио-техника...
Край. Тегля чертата – заради кое си струва, заради кое не. Плюс, минус, плюс, минус. Стига романтика. Да живее прагматичността!

Споменах тия идиотски илюзии и ще започна с тях. Че ти, скъпи мой, се оказа голям илюзионист! Така ми ги майсториш с чевръсти пръсти. Такива витиевати, пернати. Тука има, тука няма, скриваш светкавично ръце зад гърба си и хоп – гълъбче, обещание, букетче, обещание. Аз, смаяна, тичам да приготвя вечерята, складовете тая нощ ще са пълни. На идния ден, като се сетиш, че работата не е заек, ще я хванеш за ушите и ще я пъхнеш в дълбокия си цилиндър – мирис на рози, бодлива целувчица, мъгла с розов отенък... Аз тичам да сложа прането, пердето, детето... Ти продължаваш да работиш ...за сръчност и убедителност. Гъвкави пръсти, силни ръце...
Пиша ти плюс. Заради тях си струва да продължавам. Ваеш ги упорито. Ръце на флорентинец, стоял модел пред великия майстор на Сикстинската капела. Как ме вдигаш и носиш с тях по пъстрите небесни дъна да събирам звезди и мляко. За омагьосващи питиета. Друго не ми е необходимо – ми каза веднъж и не вдигна чаша, а щанга. А аз почнах да вдигам гири:"Защооо? Моля те, опитай, толкова време и старание вложих. Опитай!" Ти беше категоричен. Вече не си жаден. Аз ли бях бавна, досадна, ненавременна? Ти - пресит и препит.
Пиша ти минус, заради тая неотстъпчивост. Пиша ти често и писъмца преди да изляза. Пак минус – въобразяваш си, че мога да продължавам да бликам, след като не докосваш и плика. Малък плюс – отключваш чувството си за хумор като откриеш, че поредното послание не е любовно вричане, а фарс - пълен с подигравки и лека горчивина. Обявяваш резултата: едно на нула за мене и пускаш розовата мъгла. Обаче си искрен и затова си заслужава да продължа.
Струва си и заради куража, с който не се отказваш от любовта, макар че аз я предавам в гнева си. И заради нежността, с която ми измисляш най-различни имена. Заради топлината, която ми даваш и ми вземаш студа. Заради студа, който ми подаряваш, за да не се изнежвам. И мъдрото балансиране. И твърдостта на юмруците, с които ми разбиваш всеки, дори и сътворен от друг (преди тебе) мираж. Заради високото, от което ме оставяш ... не да падна, а да пробвам да полетя. Заради съчувствието и грижата ти, когато пак се строша.
Заради това, че ме оставяш сама ... да се оправям с чувствата си. Да разплитам степаните си мисли. Някой път закъсняваш, друг път идваш с мен, ала не се намесваш. Макар да ми липсваш, съм ти благодарна. Идвай! Имай търпение! Имай го в грамадни, нездравословни дози. Само любовта ти искам да е по-огромна, по-отровна ... към мен...
Любовта ти към мен е може би наистина отровна за теб, ала кой твърди, че отровата е вредна, че убива? Аз ти давам редовно. Ти ставаш силен. Претръпнал в мъжката си неразбраност, изтръпнал в постоянството на желанието си. Жилите ти се изопват. Искат още, още много да ги напрягаш, да ги товариш, да вдигат още по-тежко. Да понасяш непоносимите стотици грамове на най-трудната от всички гири – тази на чувствата. От нея, казваш, получаваш най-трайна, най-лоша мускулна треска. Обаче не се отказваш.
Заради това си струва. Плюс. Заради дълбоката тишина понякога, в която рискувам да се удавя. Заради внезапната сериозност, с която ме спасяваш. Без изкуственост в дишането, в целуването. Естествено и първично. Не утешително.
Заради кроткото неразбиране, с което ми асистираш, когато се мъча да се извадя, сама да се изродя от най-тъмната и дълбока дупка, в която някога съм попадала. Заради енергията, която струи между нас и задвижва чинии и чаши по въздуха. Прави да се отварят всички врати по пътя ни и да се тряскат с неподозирана мощ. Да се чупят стрелките на сперлите ни часовници. И да тръгва ново летоброене.
Струва си за това, че издухваш праха от крилете на тая чудна птица – кухненския ни шкаф, който устисква на всичко. На любов в топла вечер, чукане на тлъсти пържоли за месоядни гости, на постоянен хаос отвътре и безброй пръстени отпечатъци отвън. Вероятно и той се надява да хване главния извършител. Онзи, когото преследват всички. Да го улови за себе си, да го завладее. Ако ли не - да сложи ред поне, да открие вътрешната си чистота. А разтварянето на старите му крила - да напомня на полет, звука – на приспивна мелодия, на звънтенето на прибиращи се стада.
В пантите се усеща умора, ръжда под клепките, и тъга. Непосилна ли е целта? Не ме бива. Не мога да си направя сметката, нито сама, нито с кръчмар. Камо ли пък да си разчиствам сметките - с теб или с обичта... Струва си, не си струва, каква е цената, защо е такава, коя е вдигна толкова, как да я платя, приемат ли се кредитни карти или се плаща винаги в брой, начаса и рекламациите са невъзможни, даже на касата? ... Нямам представа. Както не знам и няма да проумея как е изваял отчаянието в каменната си фигура Микеланджело. Как е избол радостта от очите й. Кой е извил гушката на гугутката, все да плаче. Кой може да спре болката. Времето. Извивката на моята гръд или на висока вълна те сепват в съня... Идва ли край...Остава ли нещо...Има ли ново начало....
Заради това, което не знам и никога няма да науча, обаче искам да го вярвам, да го бъде, да го има. Заради онова, което всъщност ще дойде, заради липсата на нещо подобно, или просто все още неизмисленото му име. Заради това, което трябва да остава.
Заради нея! Камък върху камък. От потопа - екот, нов релеф след лавина, пустуш. На бунището, изхвърлено и запалено минало, политаща смрад над циганските колиби... Все нещо остава. И оттам пак ще се пръкне тя – с двете си лица – по-слаба от живота, по-силна от смъртта.