автор: ulianka

Днес на либовна поезия се мъ избива,
ма мъж ми са сърди - многу ми вика.
"Брях,ма жена,всичките сливи
чакат не другу,а твойтъ мотикъ.

Ниделя са мина - с нипрани съм гащи,
дицата кът вейки - ходят се гладни.
Она - твойто пуезия - хлябъ не плащъ,
а аз без рънА тъй ще си паднъ."

Глупав си - викам - от туй не отбираш.
Ни от либов,ни от пуезия убава.
Ма дойде ли доба,пък ма припираш
у лиглоту.А ся съм ти чумава.

Верно е,мъжо,без рънА ни съ ходи,
ма е гладнъ утвътри душата
и без пуезия либов ни съ води,
а без либов пък ладен креватя.

Пустите сливи ши ма прощават.
Ден-два,па и три ши почакат.
Щото двестя кумпотя ут тях стават,
ако пуезия да пиша не сакаш.

/а не благъ ракия/