автор: Allekstrazza

Араго се усмихна въпреки притеснението си. Той не беше влизал в битката.
Само държеше главата на момичето притисната в корема си, за да не вижда какво се случва зад нея. Тя няколко пъти се опита да се освободи, но когато чу крясъците и свистенето на мечовете не само престана, а започна сама да се притиска в корема му, сякаш можеше да влезе вътре и целият този кошмар да изчезне.
Когато Рекаро разбра, че корема му е празен и няма какво повече да изкара, избърса устата си и се надигна. Огледа се и до себе си видя бъчва пълна на половина с вода, той бръкна няколко пъти в нея и отми кръвта от лицето си. После я надигна и изля остатъка отгоре си. След като я върна на място, забеляза до нея сгърченото тяло на стареца. Той свали мократа си, тънка блуза и забърса главата му и раната, която беше на нея. После го преметна през рамо и го вкара в къщата. Там видя малко легло и го положи внимателно на него. После излезе и потърси с поглед другарите си. Гръбс влачеше един труп към храстите, а Араго носеше момичето на ръце.
– Какво стана с нея? – попитам Реко.
– Ами,.. огледа се и припадна, Араго нищо не й е направил.
– Вкарай я вътре при стареца.
– Добре. – Араго понечи да направи една крачка и се спря. После погледна суверена си. – Как си? По-добре ли е стомахът ти?
– Да, добре съм. Не се притеснявай. Върви, остави я вътре. – Той отмести поглед.
– Ти какво ще правиш?
– Ще помогна на Гръбс да се отървем от тая сган.
– Изчакай, Араго сега ще ви помогне.
Гигантът влезе вътре и постави момичето на едно много овехтяло кресло. После излезе и тримата се захванаха да извлекат телата далеч от къщата. После го обградиха с камъни, изчакаха нощта и ги запалиха. Черният пушек се зави като мрачен стълб в небето. Те се върнаха при къщичката и завариха коне привързани до нея доволно да похапват. Вътре светеше. Те се спогледаха и продължиха към нея. Но когато стигнаха някак не им се искаше да се натрапват на така или иначе уплашените хора. „Нека ги оставим да си почина, няма смисъл да ги плашим допълнително.” предложи Реко. Спътниците му кимнаха и насядаха до стената на къщата. Не стана така както Рекаро предположи, вратата изскърца и лицето на младото момиче се показа из зад ъгъла.
– Моля ви, млади господари, влезте вътре. Тук е студено, а и сигурно сте гладни.
– Не ни мисли, - Започна Реко. – Влез вътре погрижи се за баща си, наспи се. Ако някой друг дойде не се показвай на вън, ние ще се погрижим.
– Моля ви, вие спасихте мен и дома ми, както и баща ми. Това е най-малкото, което мога да направя. – Гръбс потръпна при звука на звънливия й глас.
– Реко, момичето е искрено. Нека уважим молбата й, а и днес нямахме време да хванем нищо за вечеря.
– Да, моля ви.
– Добре. Така да бъде. – Реко й кимна, а Гръбс така се ухили, че заприлича на малко дете.
Влязоха вътре, момичето се беше постарало да разчисти малката стая и да я приведе в приличен вид. Беше поправила малката масичка и беше сложила скромна вечеря. Но не това беше първото нещо, което Рекаро забеляза. Баща й беше все още в леглото, където го беше оставил. Той го погледна, но последва поканата й да седне на масата. Погледна изумената физиономия на Араго когато видя, че паничката му е колкото шепата му, но запази спокойствие, знаеше, че това е нормално. Те хапнаха набързо, момичето раздига масата и седна при тях да им благодари за всичко.
Рекаро се изправи и се приближи до леглото на стареца. Пипна го по глава, имаше треска. Повдигна парчето плат на челото, за да огледа раната. Беше се инфектирала. Той се обърна към дисагите и започна да рови в тази на Гръбс. Той само го погледна и продължи да говори с момичето, което притеснено следеше Рекаро. Той най-накрая извади едно малко бурканче и бръкна в него. Намаза раната на стареца, прибра го и се върна на масата.
– Какво беше това, милорд? – Тя звучеше много притеснено.
– Не се безпокой, това е мехлем за забрали рани, ще смъкне треската и той до утре ще се изправи, нищо му няма.
– Благодаря ви... – Очите й се напълниха със сълзи. - Благодаря ви, милорд.
– Защо ме наричаш милорд?
– Защото днес отвън, когато ме освободихте и ме изпратихте към храстите ме хванахте с ръката, а с нея държахте и меча си.
– Е? – Тя посочи стърчащите дръжки на мечовете от пояса му. На върховете им имаше малки миниатюри на кралския печат, който беше с формата на герба им. – О, наблюдателна си. Но ще те помоля това да остане тук в тази стая. Ако наоколо има други хора, с които общуваш.
– Няма, милорд. Само аз и баща ми сме, но ще пазя тайната ви. Дори и на татко няма да кажа.
– Благодаря ти.
Разговорът не продължи дълго. Скоро момчетата опънаха по една тънка постеля и налягаха по земята. Момичето също легна до тях, до Рекаро. Мисълта, че оная работа с любовта може да се повтори, не му даде сън, тя цяла вечер го гледаше... уж тайно. Не му харесваше. И докато мисълта му вървеше, усети меката й коса да се завира под мишницата му. Това го изнерви и внимателно, без да я събужда, се измъкна от леглото. Нямаше шанс да се отпусне.
Той излезе от къщата и тръгна без цел и посока. Единственото нещо, което искаше беше да си изчисти главата. Идеята на това пътуване беше да се разсея от проблемите с баща си, но новите места донесоха нови проблеми. Призрака. Отново размития спомен за бледия силует изникна в главата му. Не искаше да се сеща за него и сякаш, за да го прогони той разтърси глава и продължи да крачи. Искаше да разбере някак дали не е по-редно да се прибере и да поговори с баща си. Но отговора на този въпрос не идваше от никъде. Дърветата и храстите се нижеха покрай него, звездите все така ярко блестяха, но нищо не му подсказваха. Не му допадаше идеята да прекъсне пътуването, което беше предложил и организирал сам. Не му се искаше да го мислят за слаб и несигурен. Знаеше, че Араго и Гръбс ще го разберат и въпреки всичко отхвърли този вариант.
Скоро установи, че се е отдалечил доста, защото долавяше шум от течаща вода, най-вероятно приближаваше брега на Костик. Учуди се колко бързо е стигнал до тук, защото с конете им отне повече от половин час. Дали бяха минали наистина часове откакто беше излязъл от къщата? Надяваше се този път Араго да не се събуди, за да не му се налага пак да му обяснява къде е бил. Този път нямаше какво да му каже.
Реката отново сияеше призрачно на лунната светлина, а листата проблясваха под лъчите й точно както онази вечер. Изведнъж странното желание да се потопи във водата го обзе. Даде си сметка, че се надява това да предизвика появата на призрака. Усмихна се насила и започна да се разкопчава. След малко вече дрехите му лежаха на брега, а той бавно нагазваше във водата. С дните бяха изминали доста път, а на северозапад, каквато беше тяхната посока, започваха планините. Не беше студено, но водата му се стори доста по хладна. Тялото му реагира на студената вода и той потрепери неволно, но това му хареса. Реко направи още няколко крачки и се гмурна в спокойните води на Костик. Дробовете му бяха пълни с въздух и той се насочи към дъното. Не знаеше колко е дълбока реката, но реши да провери дали ще достигне дъното. Той загреба с всичка сила и усети как водата, която загребва се плъзва и гали кожата му. Скоро свикна с температурата й, но въздухът му започна да привършва, а нямаше и помен от дъното. Разбра, че няма да го достигне и се изправи нагоре. Загреба един път и прибра ръцете си до тялото и замаха само с крака. Усети как дробовете му започват да пламтят от липсата на кислород, но вече се виждаха лунните блясъци на повърхността. Той извади рязко глава над водата и остави въздуха да напълни дробовете му. Вдигна ръце да изтрие очите си, а когато ги свали сякаш дробовете му отново пламтяха за въздух, въпреки, че беше на повърхността. Тялото му така се парализира, че не можеше да си поеме въздух, започна бавно да потъва. Парализира го факта, че пред него сияеше то...
– Стой! – Изтръгна се от гърлото му. Той примигна от изненада когато чу собствения си глас.
То не даваше вид, че ще тръгне на някъде, седеше на земята и гледаше право към него. След секунда той се осъзна и пое въздух, дробовете му се отпуснаха и крайниците му започнаха да му се подчиняват.
– Моля те, остани там. – Той пак се изненада от себе си, но без да се замисля заплува към отсрещния бряг.
Скоро достигна дъното и когато започна да крачи към брега се спря. Не беше сигурен дали сънува или не, но то седеше пред него и гледаше само в него. Той усети руменината по бузите си, защото „то” не беше „то”, а беше „тя”, както беше предположил. И той седеше пред нея без никакви дрехи. Това беше нетипично, защото никой мъж не се притесняваше да седи гол в присъствието на жена. Това беше обичайно за неговия народ. Знаеше от Гръбс, че това го няма никъде другаде по света, но беше факт, че той се притесни.
Осъзна как страхът го бе напуснал, никаква следа нямаше от него. Нито пък призрака даваше повод за страх, тя просто седеше и го гледаше с нескрито любопитство. Беше дребничка сравнение с него, имаше дълга коса, но всичко сияеше в светлосини тонове, не можеше да каже нито цвета на очите й, нито на косата й. Но лицето й беше много различно от това на момичетата, които беше виждал. Нейните очи бяха големи и изразителни, а неговите както и на всички останали бяха по-издължени и по притворени. Това му се стори интересно. Направи няколко предпазливи крачки към нея, но това не предизвика никаква реакция. В следващият момент се зачуди дали не се е удавил, докато се опитвал да излезе от водата и сега това да са халюцинации, докато умира. Но движението от нейна страна го извади от странната мисъл. Тя прибра косата си зад ухото и отново върна ръката си върху крака. Той се сепна от неочакваното движение, което предизвика усмивка на призрачното лице. Младият мъж се смути от реакцията си, но разбра, че момичето не е опасно. Направи няколко крачки до нея и седна по същия начин, кръстосвайки краката си. Започна да изучава лицето й, дрехите й, но без да казва нито дума. Не изпитваше дори и желание да говори. Не искаше дори и да помръдва, толкова се усили любопитството му, че се опасяваше да не изчезне ако се размърда. Седеше гледаше я както и тя него. Всичко изглеждаше съвсем нормално. Даже се учуди как преди това се беше изплашил от нея.
Скоро осъзна, че сигурно са минали часове от както я наблюдава. Никой от тях двамата не беше помръднал и сантиметър. Най-странното беше, че косата й се полюшваше като от слаб бриз, но такъв нямаше. Нито едно листо не помръдваше. Струваше му се толкова реално и логично, както да говори с приятелите си. Искаше му се това никога да не свършва.
Изведнъж тя се сепна сякаш от някакъв шум, който той не можеше да чуе. Видението обърна глава, като че ли някакъв ням глас я беше повикал. Погледна го отново и се изправи, той последва примера й и бавно се изправи. Беше, цяла глава и половина, по-висок от нея. Тя го гледаше и се усмихваше, обърна отново рязко глава към немия глас. После бавно се обърна и го погледна с някакъв по странен поглед. Устните й се раздвижиха, но глас нямаше. Ръката й се повдигна към него в опит да го докосне, продължавайки да движи бавно устни.
– ...и на мен също... – Отрони се от устните му. Точно преди ръката му да докосне сиянието, тя се отдръпна, трепна няколко пъти и изчезна. – Надявам се да ме навестиш отново.. – думите излизаха от устата му по свое желание. Не знаеше какво му беше казала, но се надяваше да е отвърнал правилно.
Той отмести поглед от мястото, на което беше седяла до преди малко и се огледа. Сякаш бе излязъл от реалността, сега всичко му се струваше някак сиво и скучно. Вдигна поглед към небето, розовите облаци предвещаваха изгрева.
Рекаро скочи обратно в реката и доплува до отсрещния бряг. Облече дрехите си и тръгна на обратно. Предната вечер вървя като в сън оплетен в мислите си и сега се надяваше да не се изгуби. Не помнеше от къде бе минал. Скоро чу тропота на коне и разбра, че наближава, но се оказа, че е Араго, който го търси. Срама и смущението го обзеха щом видя пребледнялото лице на големия си приятел.
– Реко, добре ли си? – Изпусна той облекчено при вида на приятеля си. – Ти не си нормален, нали? От няколко часа Араго те чака, събуди другите и сега те търсим.
– Съжалявам... – Срама премина в гняв към себе си. – Не исках да ви плаша.
– Хайде, скачай зад мен.
Той се качи на гърба на дарса и препуснаха обратно към къщата. Скоро приближиха къщата, на прага й седеше младото момиче с угрижена физиономия. Те слязоха от коня и влязоха в къщата. Никой не обели и дума. Скоро се появи и Гръбс. От вратата се опита да започне да говори на висок глас, но щом зърна яростната физиономия на принца мигом се отказа. Беше доволен от факта, че всичко е наред и реши да не налива излишно масло в огъня. И двамата с Араго знаеха колко е избухлив Реко. Знаеха кога да го оставят на мира.
Час по-късно Гръбс беше качен на покрива на къщичката, а Араго отдолу му подаваше малки греди. Момчетата решиха да помогнат за поправянето на къщата преди да си заминат. Рекаро се захвана с цепенето на дърва. Въпреки, че времето беше повече от чудесно знаеше, че при една буря момичето няма да има как да стопли стаята. Не се знаеше баща й дали ще е в състояние да се труди скоро.
Гръбс хвърли поглед на принца, после кимна и на Араго да го погледне. Странното не беше излишната сила, която Реко вкарваше във всеки удар, а това, че го правеше някак ентусиазирано. На Гръбс дори за секунда му се стори, че Рекаро се усмихва. Но това му се стори налудничаво.
– Каза ли ти какви ги е свършил вчера? – Попита той гиганта.
– Не. Само се прибрахме. Нито дума. – Араго също забеляза странния ентусиазъм на принца, но някак си нещо отвътре му подсказа, че това не му влиза в работата. Рекаро щеше да каже ако имаше значение. За това реши да запази търпение.
– Определено нещо му има, не мислиш ли? – Гръбс беше много изненадан. И безкрайно любопитен.
– Сигурно.
– Как мислиш? Дали не е срещнал някоя горска нимфа и да са се оправили? – Изсмя се той, показвайки белите си зъби.
– Млъкни, хиено. Ако те чуе... – Отвърна му равно гиганта. Макар, че той самия също беше любопитен, но не колкото бледоликия си приятел. Нямаше да попита, но се опасяваше, че Гръбс ще го направи. – Дръж си езика зад зъбите.
– Стига се цупи, глупчо. Достатъчно си ценя живота, за да не го дразня излишно. Повярвай ми, знам колко е глупаво да го дразниш когато е много ядосан.
– О, знам, знам, че знаеш. Ти най-вече знаеш. – Озъби му се Араго.
– Ха! Така е.
Двамата се върнаха към работата. Колкото по-скоро свършеха, толкова по-скоро можеха да продължат по пътя си. Въпреки широката си усмивка, Гръбс не беше много сигурен този ентусиазъм нормален ли е или е нещо, което трябва да събуди притеснения. Рекаро много отдавна не беше показвал толкова голяма част от белите си зъби в усмивка, което със сигурност не беше за притеснение. След като стигна до този извод, Гръбс пое следващата греда и си обеща да намери начин да разбере причината за ентусиазма на царствения си приятел.
След няколко часа къщичката изглеждаше по-добре от колкото някога е била. А момичето така сияеше, че Гръбс му дожаля за нея. Знаеше, че не къщичката я кара да се усмихва, а стройното тяло на Рекаро облегнато на нея. За пореден път той дори не забеляза момичето. Определено това бе разхищение. Гръбс се усмихна на себе си.
Рекаро настръхна когато усети за пореден път погледа на момичето да пълзи по врата и гърба му. Но изненадващо това не го притесняваше чак толкова колкото обикновено. Сега единственото нещо, което изпълваше мислите му беше призрачните кичури коса, развяващи се на несъществуващия вятър и начина, по който минаваха до големите, нереално изглеждащи очи. Не разбираше защо този спомен го караше да се усмихва, но беше доволен. Знаеше, че този факт държи спътниците му в недоумение... „Дали им е чудно какво става? ... Нееееее..” Още една усмивка се прокрадна на лицето му, но този път с хищна нотка.