Жена...:цвят,...парещо сияние,...зов,...крясък за безбрежност,...изтръгнато сърце...за живот в дар...за щастие.
Не съм никаква. Никаква значима известност. Ничия муза или поддържана жена в сянка. Нищо особено. Жена.
Боли ме от нищетата, самотата, тишината, клишето, скуката, пародията, делника. Жената не бива да изчезва.
Обичам езика ни, гордия български дух, земята, говорещите дървета, съблазънта на морето, откритите очи, мъжкото сърце. Обикновена жена.
Не съм финансист, стоматолог, адвокат, съдия или прокурор, не съм банкер, счетоводител, дипломат или еколог, психолог, ТВ говорител, не съм директорка или фолкпевица, не бих понесла напомпани мускули в близост. Скучно. Недоволна в реализацията жена.
Не мисля, че е тъжно. Жалко е за действителността. В която съм сега. Хитри очички в провинциален град. Блато. Град на услугите, безпросветната наглост, изтръгнатите сърца. Град, в който и човекът е стока. Жената... е част от пейзажа.
И така? Какво ще се промени? Кой ще го промени? Кому е нужно и къде са загрижените да го направят? Революциите не се правят от жени. А мъжете... С тях нямаше да изглеждаме толкова жалки...