автор: papacot

Не стареят мечтите.
И не стават по-мъдри.
Нямат бръчки и бели коси.
Като сън по вълните
ни отнасят задълго –
там, където морето не спи.

И играем с делфини
и със слънчеви нимфи
в оня свят, в който пак сме деца.
Лудостта ще премине,
но остават инстинкти –
като захар в солени сърца.

Не стареят мечтите.
Само ние младеем
в тихи къщи сред шумен пазар.
И живеем с орлите –
и богати, и бедни.
И за още – подхвърляме зар.

В кратка обич ни люшкат
изтънели пространства,
от които при изгрев боли.
Пойни птици ни слушат
и поемат към странство.
През април ще се върнат, нали?

Не стареят мечтите.
Със смъртта си играят
в този смешен и тъжен живот.
Побеляват косите
и сърцата изгарят.
Млада ябълка ражда ни плод.