автор: Allekstrazza

Дъхът му се насичаше от резките движения, а количеството кислород, което попадаше в дробовете бе крайно недостатъчно. След поредното засилване на крака и последвалата дълбока глътка въздух, последва и поредното оглеждане. Надяваше се да си е останало там.
В невниманието си не видя камъкът, който беше изправен на пътя му и пръстите на краката му силно изпукаха от удара. Той се стовари тежко на земята и малкото, недостатъчен въздух излезе от дробовете му с дълбок стон. Чу цвиленето на конете и разбра колко е близо. Това му даде нови сили. Той се изправи и продължи да бяга към танцуващите сенки, които хвърляше лагерния огън. Затича на предела на силите си. Скоро се показаха и останалите около лагерния огън.
– Мамичката му мръсна, ставайте. – Изкрещя Реко.
– Уоу, Рекаро, приятелю. Защо си гол, аз...
– Млъкни, казах да ставаш, колко близо може да сме до „Прохода на Белите”?
– За какво говориш, бе човек? – Гръбс разбра, че Рекаро не се майтапи.
– Ами поне на ден и половина сме от там. – Араго както винаги остана спокоен, но и на неговото лице си пролича тревогата.
– Мамичката му мръсна, казвам ви, отвъд реката бродят Белите.. – Въздухът не му стигаше да изкаже всичко на веднъж.
– Оу, оу, Рекаро, няма как това да е истина, дори и да съществуваха Белите, знаеш, че сме много далеч от бодовете. Успокой се! – Гръбс му се ухили налудничаво, приближи се предпазливо и го потупа внимателно по рамото.
– Загубеняк, да не мислиш, че си измислям? Аз не съм луд! – Рекаро го грабна грубо за ревера на ризата и го извлачи до себе си. Погледът и искрите, които бляскаха в златните очи на Рекаро подсказаха на Гръбс, че определено не се шегува.
– Човек, спокойно. – Той ловко се измъкна от хватката му и отстъпи с две крачки.
– Абе, ти луд ли си, чуваш ли какво ти казах? Как да се успокоя? – Рекаро продължи да се обръща, за да провери дали духа не го преследва.
– Араго иска да го види. – Гигантът се загледа зад гърба на суверена си.
– Араго, просто му се е привидяло нещо. Белите не съществуват. Това са бабини деветини. – Гръбс се обезпокои при вида на гиганта съсредоточен в тъмнината зад гърба на Рекаро. – Успокойте се. Може лунната светлина да ти е изиграла кофти номер. Ако толкова те притесняват, може да го проверим.
– Да, хайде елате. Ако сме заедно няма да посмее да ни приближи. Беше на другия бряг на реката.
Тримата грабнаха оръжията си и хукнаха обратно към рекичката. Гората като че ли нарочно притъмня, а лунната светлина засия от всяка повърхност, която можеше да я отрази. Рекаро макар и да тичаше премерваше всяка крачка и усещаше сетивата си максимално изострени. Знаеше, че щом Гръбс е зад гърба му нямаше как нещо да ги изненада, но това не притъпи съсредоточаването му.
Скоро се показаха на брега на реката. Тримата спряха като по команда и опряха гръб в гръб. Погледите на момчетата обхождаха сантиметър по сантиметър брега на реката и всяка клонка и туфа трева наоколо. Но нямаше и следа от призрачното момиче или дете, както предположи по-рано Реко. Той внимателно пристъпи напред и започна стъпка по стъпка да влиза обратно в реката. Скоро се оказа на средата на малката рекичка и се загледа в отсрещния бряг. Загледа тъмнината между дърветата, но повече не се появи нито силуета, нито блясъците. Той поседя още известно време и излезе от реката. Приближи се до момчета и им кимна да тръгват. Взе дрехите, които беше изпуснал и ядосан на късмета си тръгна към малкия бивак.
Реко седна до огъня и започна да го разпалва наново. Араго и Гръбс се приближиха до него и приседнаха мълчаливо. И двамата усещаха объркването на приятеля си и решиха, че е най-добре да го оставят да помисли. Ако той имаше нужда да каже нещо нямаше да се двоуми. Араго беше най-спокоен от всички, той захапа една ябълка и се излегна до двамата си спътница, а Гръбс се опря на едно дърво и започна тихо да точи камата си.
„Не е възможно да ми се е привидяло. То... тя.. седеше на отсрещния бряг. Сигурен съм. Толкова ярко се видяха блясъците, че не е възможно да ми се е сторило всичко. Изморен съм определено, но чак пък толкова. А и сега, ако не го видя повече, Гръбс ще се спука да ми се подиграва. Не, мамка му, сигурен съм.” Рекаро изрита един камък, който беше близо до него и го проследи с поглед докато не спря. После се загледа в танцуващите пламъци и отново извика образа на призрака в главата си. Малко му бяха темите за размисъл, че сега и това. Проблемите с баща му не му даваха мира, а сега и някакъв си призрак.
Има история за „Прохода на Белите”, която Рекаро бе слушал стотици пъти като малък. Преди сто години, дошъл кораб пришълец на едно от северните пристанища на Нер’ааха. Той акостирал, а от него се спуснала цяла армия воини. Те започнали да грабят и плячкосват всичко по пътя си без да знаят милост и пощада. Започнали да навлизат все по-навътре и по-навътре към сърцевината на страната. Тези пришълци били с бяла кожа и светла коса, неща, които не се виждали по тукашните земи, бойните им умения надминавали всичко виждано до момента и нищо не можело да ги спре. Тогавашният владетел, пра, пра дядото на Рекаро, започнал да събира армия от всички краища на страна си. Но нито едно от нашествията не давало резултат. И това докарвало цялата страна до паника и безредици. Тогава изборът на владетеля останал един – да потърси помощ от хора, за които никой не смеел да говори. Той събрал малък отряд от петнадесет смели воини и им поръчал да открият кръвен маг, който да им помогне да се отърват от тази напаст. Докато се върне малкият отряд все повече и повече селца и градове бивали плячкосани и разрушавани. Майки и деца умирали под безпощадните оръжия на врага. Младите момичета били насилвани, старите хора бивали обесени и този ужас продължавал без никой да може да стори нещо. Но скоро се завърнал малкият отряд и довел един от търсените магове. Заедно с краля направили план как да се отърват от врага и скоро започнали с осъществяването му. Планът бил прост. Група „бежанци” ще подмамят врага в дълъг проход в планината, която сечала на половина почти цялата страна. Дори и да останат част от тях отвън – вече щяха да са лесни за отблъскване.
За щастие по-голямата част от вражеските сили последвала „бежанците”, защото между тях имало и група богати търговци. И когато навлезли достатъчно навътре се намесил магьосникът, който краля наел. Легендата говори за страшно земетресение, което отворило пропаст в земята и погълнала цялата банда убийци. Всичко се оправило след като се разправили и останалата част от нашествениците. Когато трагедията приключила магьосникът се изправил пред краля и го помолил за услуга на свой ред. Поискам четиридесет малки момчета, за да може да ги направи последователи на кръвната магия. Кралят категорично отказал да обрече толкова много малки момченца на живот изпълнен с заклинания, които вадят мъртвите от гроба и обричат душите на хората на вечен брод. Магьосникът се опитал да обясни, че са му задължени, но кралят го заплашил със смърт и го прогонил от града.
Магьосникът не останал в града, но отмъщението било на лице. Върнал се на входа на прохода и направил заклинание, което коствало живота му. Призовал душите на стотици мъртъвци от мрака на смъртта и ги оковал с магията си да бродят вечно в този проход. Така толкова години след това, хората странели от това място, защото душите на врага бродели там. Не е една легенда за призраци, които обикалят брода. Носеха се свободно из кралството и плашеха с тях малките, непослушни момченца. Хора умираха по тези места. И всички знаеха, че те търсят мъст и никой не смееше да минава оттам. Малкото ентусиасти, които предизвикваха съдбата си и се заканваха да разбулят мистерията на това място не се завръщаха.
Реко потъна в историята сякаш за първи път я чуваше, макар че звучеше в неговата глава. Огледа се и забеляза, че верните му приятели са заспали отдавна, а от огъня бе останала само жар. Той бръкна в торбата си и хвърли три картофа в нея. После стана, вече не го свърташе на едно място. След като мина известно време от случката и си бе припомнил легендата от детските си години сега вече беше абсолютно склонен да си мисли, че може да е било и нещо, което му се е привидяло. Все пак целият ден беше изкарал под жаркото слънце и умората му бе скроила номер. Усмихна се със загадъчната си усмивка и се насочи към конете, които бяха завързани наблизо. Приближи се до Мерок и го погали по муцуната, облегна се на главата му и се замисли, дали наистина не полудяваше или превъзбудата и емоциите от пътуването не бяха премрежили съзнанието му и то на свой ред го тласкаше към тия видения. Може би емоцията от пътуването го бе ентусиазирала прекалено и желанието му за приключения бе взело връх над здравия разум. Колко жалко... не искаше да си представя, че е толкова лекомислен.

На сутринта другите се събудиха рано и дружно разтуриха лагера. Прибраха остатъците от храната, събраха оръжията и импровизираните си възглавници, стъкмиха дисагите и потеглиха отново на път. Цялата сутрин премина в мълчание. Не бързаха и бавно прекосяваха гората без да се чудят много, много за посоката. На Рекаро му направи впечатление, че Гръбс вади от време на време картата, за да е сигурен, че няма да се загубят. Беше типично за него. Той никога не обичаше да е неподготвен. Инстинктите му бяха нещо, което никога не го предаваха, но това беше и благодарение на осведомеността му. Не обичаше да е на място, което не познава. Това винаги му осигуряваше предимство, а когато го съчетаеше с острите си ум и нюх, нещата винаги завършваха добре. Не един път изумяваше приятелите си с някой невероятен ход или план. Имаше невероятно бърза и комбинативна мисъл. Рекаро обичаше и двамата като братя.
Скоро наближи пладне и спряха до един гъстак, за да заловят нещо за ядене. Наблизо имаше малка поляна, на която бяха накацали ято птици. Идеалната мишена. Когато Араго и Реко се насочиха към храстите, за да ги издебнат, Гръбс им махна с два пръста да се върнат обратно при конете. Реко кимна и двамата с Араго отстъпиха тихо назад. Но не се върнаха, защото да гледаш Гръбс в действие си беше истинско зрелище. Той се промъкна тихо в храстите и се насочи към едно близко дърво с ниски разклонения. Рекаро знаеше, че по-добър от него с лъка нямаше и се отпусна облегнат на едно дърво, за да се наслади напълно на „изпълнението”.
Гръбс се приближи до ствола и хвърли още един път поглед към накацалите на близо птици. Огледа се, подуши въздуха като хищник и започна да се катери внимателно по клоните на дървото. Внимаваше да не издава звуци, защото щеше да уплаши ятото. Плъзна тялото си по ствола, хвана се за един от по високите клони и се изтегли ловко нагоре. Установи мястото си и утихна на клона. Поседя така известно време загледан в далечината. Когато времето дойде той провери силата на вятъра и започна леко да наглася лъка си. Рекаро му го бе подарил за един рожден ден. Беше много специален, можеше да се натяга в движение в зависимост от целта, по която стрелецът възнамеряваше да стреля. До толкова беше свикнал с него, че можеше да преценява много точно колко на далеч смята да стреля и точно колко да го натегне, за да е идеален удара. Той отпусна механизма, който определяше дължината на дървеното тяло и го разпъна с две степени. После извади от колчана три стрели и ги нагласи на определените за тях места. Опъна тетивата и започна да се прицелва в мишените си. Не му отне много време и той пусна рязко тетивата. Разнесоха се крясъци и трите нарочени мишени тупнаха на земята. Последва светкавично движение и следващите три стрели полетяха докато ятото още не беше излязло от обхвата на лъка му. Последваха нови три тупвания на земята.
Той кресна ентусиазирано след успеха си и намигна на Рекаро, който остана особено доволен от „изпълнението”. Обядът беше на лице.
След като се насладиха на пилешката яхния, подновиха пътуването си. Не след час излязоха от гората и откриха главния път, който водеше към Вълчия лес. И въпреки обилния обяд и спокойната разходка напрежението от предната вечер не отстъпваше. След няколко часа щяха да наближат „Прохода на Белите” и безпокойството беше на лице. И въпреки, че никой от тримата не вярваше в легендата, постоянно се оглеждаха и ослушваха без да си проронят и дума. Рекаро мислеше че отдавна нещо не бе притеснявало компанията им като цяло. Но не каза нищо, просто се надяваше вечерта да мине спокойно без инциденти, въпреки, че щяха да лагеруват в близост до въпросния проход. Скоро започна да се успокоява с мисълта, че всичко е било в главата му и умората му е повлияла.
– Араго е гладен. – Изведнъж гиганта наруши тишината с пресипналия си глас.
– Хей, нали обядвахме преди час, как може отново да си гладен? – Засмя се Гръбс. – Човече, ако продължаваш така, няма да можем да смогнем да те храним.
– Араго.. – Викна след приятеля си Рекаро и му подхвърли ябълка. – Ето, това ще ти е до довечера. Не можем да спираме пак. Ако спираме всеки път когато огладнееш, няма да успеем да се приберем до следващия месец. – Реко му се усмихна.
– Благодаря. – Смотолеви гиганта и заръфа доволно ябълката.
– Ей, Реко. – Гръбс приближи коня си и се доближи. – Как си, друже?
– Добре съм, защо? – Реко леко се подразни от мисълта, че го смятат за притеснен, но не позволи на емоцията да избие на лицето му. Предпочете да запази спокойния си вид.
– Ами,.. аз такова. Само да се уверя, че всичко е нормално, нали разбираш? – Рече Гръбс под нос. Усети, че въпросът му ще удари на камък, но повече искаше да разбере дали Рекаро е добре.
– Нормално е човек, спокойно. Наистина съм добре.
– Хубаво. Сега съм по-спокоен. Малко бях притеснен заради вчерашната емоционална вечер – Гръбс му намигна, но доброто настроение не се запази след като срещна погледа на приятеля си. – Аз.. ти.. не нищо, забрави. Нищо не съм казал.
– Спокойно, извинявай. Не трябва да се дърпам така. – Реко съжали, че е прибързал с резкия поглед. – Просто.. не знам вчера май умората ми изигра номер, съжалявам, не исках да ви притеснявам и вас.
– Майната ни на нас, важното е да сме наред. – Засмя се Гръбс. – Все пак ако нещо ти се случи... Баща ти ще ни вземе главите и ще ги качи на предната порта да красят изгледа, ха ха.
– Казвал ли съм ти, че си идиот? – Реко се засмя с него и напрежението осезаемо спадна.
– Нали ти казах, че съм го чувал някъде, но не съм сигурен дали е от теб. – Озъби му се Гръбс. Сините му очи блеснаха от настроението, което го обзе. Надяваше се повече свръхестествени работи да не им се случват.
– Араго, - викна Реко – да не би ти да си му казал, че е идиот? – Продължи да се майтапи Реко.
– Няколко хиляди пъти. – Усмихна се на свой ред гиганта, а смеха се пренесе и назад, след тази реплика.
– А, ето от къде съм го чувал. – изсъска Гръбс.
– Много добър улов днес. – Започна Реко. Сега се почувства по-добре и обичайното му мълчаливо настроение изчезна, потъпкано от желанието да се посмее и поговори с двамата си спътници. Имаше силна нужда да изпразни главата си от налегналите го напоследък неприятни мисли.
– Е, нищо работа – изпъчи се леко Гръбс, а светлата му коса се разпиля по гърба. – Нали знаеш, това за мен е детска работа. И без това и двамата сте достатъчно некадърни, за да си уловите храната. Аз ви го казах онзи ден.
– Леле, колко си скромен. Нали не искаш да се изправиш на двубой с мен, а? – Рекаро леко приведе глава и повдигна едната си вежда.
– Ох, тази твоята крива усмивка, ха-ха. Явно се ентусиазира, а приятелю?
– Определено. Ти ли ще определиш условията или аз?
– Довечера ще сме близо до Костик. Ще направим лагер там. Който извади най-голямата риба печели. – Гръбс предизвикваше дори и с поглед. Араго забеляза как двамата му спътници губеха търпение да започне малката им игра. Освен думите и погледите, които си разменяха, целите им тела крещяха от нетърпение да се изправят един срещу друг. Араго обичаше да ги наблюдава такива, тогава и двамата преливаха от енергия и бяха усмихнати.
– Каква е наградата? – Попита гиганта.
– Сън. – Усмихна се Гръбс.
– А? – Изумиха се спътниците му.
– Ами, да! Който спечели, ще спи, а другият ще дежури цялата нощ? – Усмихна се той доволно.
– Това ли е наградата?
– Защо, мой, верни приятелю? Да не би да се отказа при перспективата да не спиш цяла нощ? – Предизвика го Гръбс.
– О, напротив – ентусиазмът завладя златистите очи на Реко, а тялото му се напрегна сякаш вече състезанието им започна. – Нямам търпение довечера да си легна след тежкия ден, а ти, друже... Може да ме завиеш по някое време ако захладнее..
–Ха, да те видим. Недей да се изхвърляш, защото не съм за подценяване..
– Точно за това искам да се изправя срещу теб. – Двамата удариха юмруците си един в друг и се ухилиха доволно, а Араго само въздъхна на ентусиазмът им. На него единствената му грижа бе това, че май отново огладняваше.
Скоро наближиха местността, в която се намираше така наречения „Проход на Белите”. Но сякаш групата изобщо не забеляза това. Спокойствието и доброто настроение бяха заели мястото на притеснението и грижите. Целият ден мина в закачки между Рекаро и Гръбс, а гиганта само се подсмихваше на по-солените шеги, които си разменяха спътниците му. Когато Слънцето започна забележимо да се спуска към хоризонта, групата установи, че е време да се спрат на подходящо място за лагер. И това не отне много време, защото горите около планината и прохода бяха гъсти и зелени, предлагащи хиляди варианти за лагер. Но момчетата вече бяха решили, че ще е в близост до реката.
Когато конете спряха Рекаро установи, че от няколко секунди не е поемал въздух. Мястото бе по-приказно и красиво от местенцето, на което спряха при река Пригс. Тук дърветата бяха ствол до ствол, дълги лиани се оплитаха по сложен начин, образувайки красива плетка в близост до реката. Спускаха се над водата като тежка завеса, чиито краища леко докосваха огледалната повърхност на Костик. Реката, колкото и голяма да беше, сега лежерно, едва доловимо следваше своя път без признаци, че нещо някога може да я развълнува.
Гръбс първи скочи от коня си, което говореше, че не е доловил нищо обезпокояващо. Двамата му спътници бързо го последваха и всеки се хвана с отредената му задача. Рекаро пое конете, Араго се запъти към листака, за да събере дърва за огън, а Гръбс започна да разстила скромният им лагер.
Скоро всички приключиха със задълженията. Спряха и се спогледаха многозначително. Гигантът само се усмихна лукаво и приседна до току-що запаления огън, а Рекаро и Гръбс продължиха да се споглеждат.
– Друже, откажи се докато е време, ако го направиш ще се редуваме на дежурствата. – усмихна се хапливо Гръбс.
– Само в мечтите ти, хиено. – Рекаро нямаше никакво намерение да отстъпва. Целият ден чакаше този момент, за нищо на света нямаше да го пропусне. – Толкова много пъти съм те побеждавал, няма да се откажа сега. Особено пред перспективата да се наспя здраво тази нощ.
– Ха, добре казано, да видим, кой кого! – Бялата кожа на лицето на Гръбс се разтегли в широка усмивка.
Двамата се втурнаха бясно към реката. Когато стигнаха до брега се спогледаха, веднага след това започнаха трескаво да оглеждат за най-доброто място. Рекаро забеляза една купчина скали по-навътре в реката и веднага се насочи на там, вадейки лъка си в движение. Въпреки, че Гръбс беше по-добрия от двамата в стрелбата, Реко не падаше по долу. Скочи на най-високата скала и се прицели към дъното. Скоро започна да фокусира силуетите под водата и зачака за по-голяма риба. Не след дълго се чуха първите плясъци на вода – Рекаро беше започнал.
Тичайки надолу по течението, съзнанието на Гръбс работеше на пълна мощност. Знаеше, че Рекаро има предимство, защото е по в началото на реката и първо от там ще минат рибите, преди да стигнат до него. Разбра, че при това положение няма да може да го победи, погледна го, а в краката му вече лежаха три едри парчета. „Лошо!” помисли си той и подбели сините си очи. Трябваше да измисли нещо по-ефективно. Започна да се оглежда и да мисли за предимствата на мястото, което беше избрал. Наоколо нямаше нищо, което можеше да се сметне за преимущество. Започна да се изнервя при мисълта, че и този път Рекаро ще го победи. Не стига, че нямаше шанс срещу него на тренировъчното поле, а сега и тук щеше да загуби. Знаеше, че мозъкът му работи на по-бързи и комбинативни темпове от на останалите и реше, че е време да ги изненада с брилянтен план.
Като че ли на шега, обаче мястото не му предоставяше особено поле за изява. Нямаше да стане с лък... и тогава погледът му се спря на идеалното преимущество. Още пет метра надолу имаше място, което свиваше по-навътре в сушата и там водата беше силно застояла и леко вмирисана. Сините му очи блеснаха пред перспективата. Той скокна от мястото си и се запъти с бързи крачки на там. Отново, знанията и подготовката за околността, му дадоха преимущество. С лукава усмивка, той се наведе взе една тънка пръчица и омота около нея дългата си коса, която беше събрал в опашка. Ако влезеше с пусната коса и тя се намокреше в тези мръсни води, нямаше да може да я отмирише с дни. Той приближи зеленясалата вода и започна внимателно да стъпва – крачка по крачка, усещайки калта, която се плъзгаше около пръстите на краката му. Усети и дънните растения, около които се оплиташе, но знаеше, че това е цената на успеха. Просто трябваше да изтърпи неприятната част. Когато стигна подходящото място, водата вече стигаше до кръста му. Той се успокои и остави и водата около него да се успокои. Когато прецени, че е минало достатъчно време, Гръбс започна бавно да пуска едната си ръка във водата, когато я потопи – продължи с другата. Когато и двете ръце бяха във водата, Гръбс внимателно се приведе и зашава енергично с пръсти. Знаеше, че по дъната на блата и изобщо на места със застояла вода, се срещаха много едри екземпляри дънни риби. Те не преследваха плячката си, а я изчакваха да се успокои някъде на дъното и тогава се нахвърляха рязко. Пръстите му в момент играеха ролята на примамката и очакваше всеки момент нещо едро да захапе ръката му. Всичките му сетива закрещяха да извади ръката си от там, защото знаеше, че макар и риба болката щеше да е на лице. Всичко в него се противеше на идеята... И още преди да завърши мисълта си усети хиляди малки зъбчета да пробиват кожата на пръстите му. Викът се изтръгна сам от гърлото му, къс и сподавен, но това не попречи на пръстите му да се вкопчат в ченето на рибата. Той започна да се бори с нея и едва тогава, разбра колко е голям улова му и как беше почти убеден, че е спечелил играта.
След няколко минути борба и няколко по-сериозни охлузвания на ръцете, Гръбс успя да извлече рибата на брега. Тя се мяташе лудо в ръцете му, но светлокосият младеж не възнамеряваше да я пусне. Посегна със свободната си ръка към колана и измъкна ловко от там камата си. Едно рязко замахване и камата попадна дълбоко в окото на рибата, а тялото й мигом увисна с цялата си тежест на ръката му. Когато я вдигна до себе си рибата беше малко по-дълга от самият него и с доста едър торс. Той се усмихна на успеха и започна да я влачи към лагера, за да се самопровъзгласи за победител.
Когато се приближи до огъня забеляза доволната усмивка на Рекаро. В краката му лежаха седем големи риби, но нито една не можеше да се доближи до размерите на улова на Гръбс. Вкусът на триумфа беше сладък. Той повдигна брадичка, напери се и с бързи крачки се приближи и хвърли туловището в краката на Рекаро.
– Кой кого ще завива тази нощ, друже? – Усмихна му се Гръбс. – Както и да го гледаш, аз съм победител. – Той забеляза искрите в очите на приятеля си, но това само допринесе на удоволствието от победата.
– Но той е хванал седем, Араго мисли, че сборно бият твоята... – Обади се неочаквано Араго с несигурен тон, а на Гръбс му се до крещя когато забеляза как устните на Рекаро се разтеглят в широка, крива усмивка и разкриват дългите му кучешки зъби.
– Така... – Започна той.
– Не! – прекъсна го Гръбс. – Няма такова нещо, ако знаех щях да поседя и да хвана още.
– Но, не си. – На лицето на принца ясно се четеше задоволството му. – За пореден път, а?
– Момчета, - Усмихна се Гръбс – усещате ли вонята?
– Каква воня? – Попита учудено гиганта след като не успя да долови нищо.
– Вонята на заговор. – Започна да се смее светлоокия им спътник, а след него и Рекаро. – Вие двамата заговорничите зад гърба ми.
– Никога няма да се научиш да приемаш загубата, Гръбс.
– Защото аз победих, вижда се. – Посочи той дългото люспесто тяло, което лежеше в краката им.
– Мисля, че и двамата ви бива. – Араго добродушно погледна суверена си, а после и Гръбс. – Няма да е справедливо единият да го обявим за по-добър от другия.
– Ха ха, ето това е малкото ни братче. – Приближиха се до гиганта и дружно го потупаха по рамената.
– Той никога няма да каже, че един от нас превъзхожда другия. – Продължи Гръбс.
– Рекаро е по-добрият! – Отбеляза несигурно Араго, а Рекаро избухна в смях.
– Браво бе, да не каже добра дума човек. – Перна го зад врата Гръбс. – Аз не съм ли добър?
– Да, но Реко те бие почти всеки път. – Последва нова доза смях от страна на принца.
– Ох, това заболя, друже. – Престори се бледоликия мъж, слагайки дясната си ръка на мястото на сърцето.
– Аз съм съгласен да се редуваме нощта, а ако държиш може да организираме ново състезание, в което ще определим правилата по-ясно. – Предложи Реко.
– Ами, разбира се. – Започна на висок глас Гръбс. – Сега е по-удобно да се съгласиш, защото очевидно те бия.
– Ха, ще ти се реванширам като аз поема първата смяна, а Араго ще ме подкрепи и ще поеме втората, а ти се наспи.
– Сделка! – Обяви той, а очите му светнаха при мисълта за седем, осем часа сън. – Готово, кой ще готви...? – Последва мълчание, погледите на спътниците му се заковаха в него, а след секунда и двамата се разсмяха толкова силно, че смехът им огласи гората. – Браво! Браво на вас. Не стига, че ме прекарахте, а сега ще ви приготвя и вечеря... Браво.
Момчетата продължиха да се смеят дружно на „нещастието” на Гръбс. Седяха около огъня и се наслаждаваха на хладния въздух, който слизаше от близката планина. Скоро смехът им утихна и тримата се наслаждаваха на звуците на нощта и гората. Листата пееха своята приспивна песен, а искрящата повърхност на Костик тихо й пригласяше с шумоленето си. Около лагера се разнесе приятната миризма от рибешката супа, която Гръбс приготвяше. Отделно отстрани до огъня бавно се печаха няколко парчета риба, а момчетата тихо водеха задушевен разговор, който от време на време Гръбс опорочаваше с дебелашките си шеги. Вечерта вървеше приятно за всички, притесненията на Араго, от предната вечер, отшумяха бързо щом забеляза, че настроението на Рекаро се запази ведро през цялото време. Случката от предната вечер силно беше обезпокоила гиганта. Надяваше се нищо повече да не обезпокои приятеля му. Не му беше приятно, когато някой от тях двамата е притеснен или разтроен.
Реко отхапа за пореден път от рибата и усети как мазнината се стича по брадичката му. Вкусът на храната беше невероятен, особено при факта, че сам си я уловил. Забеляза, че не само той се наслаждава на вечерята. Големият му приятел хапваше като за трима. Това му хареса. Чувстваше се добре от това, че е осигурил вечерята, макар и не сам. Харесваше му когато се доказва като лидер, искаше му се винаги да може да е на разположение на дружината и винаги да разчитат на него. Бяха му по-важни от всичко и беше готов на всичко за тях. Най-хубавото беше, че знаеше, че и те се чувстват така.
И въпреки приятния ход на вечерта, мисълта, че нощуват в близост до „Прохода на Белите” не му даваше мира. На моменти му беше трудно да подържа ведростта на лицето си. Притеснението, да не се случи нещо като предната вечер, се засилваше с всеки изминал час. Скоро забеляза, че приятелите му се умълчаха и с доволни физиономии прилегнаха около огъня. Гигантът доволно потупваше пълният си търбух, а Гръбс беше отпуснат до ствола на близкото дърво и разплиташе клечката, която до скоро придържаше дългата му, руса коса прибрана на главата. Помисли, че ще е най-удачно да ги остави да поспят, а той да поеме дежурството си.
След като се разбраха, двамата му спътници се отпуснаха и скоро Рекаро долови дълбокото им дишане. Той се огледа наоколо и се заслуша в нощните звуци. Конете също скоро утихнаха. Той отпусна тялото си на тревата, но духът му не можеше да се отпусне. Нещо продължаваше да го притеснява и скоро той се улови, че се оглежда предпазливо и то най-вече към реката. Усмихна се на собствената си глупава идея за „призрака”, но това не промени нищо. Реши, че единственият вариант да се освободи от това е да се изправи пред проблема си. Той стана и бавно се отдалечи от лагера, за да огледа спокойно наоколо. Огледа най-близката част до лагера и се насочи към брега на реката, там се случи предната нощ и нещо му подсказваше, че ако се случи отново пак ще е на брега. Той бавно крачеше по поречието на реката и стрелкаше с поглед всяко движение, което доловеше. Реката беше спокойна, падащият от склона вятър отдавна беше утихна, което улесняваше задачата му да огледа всичко старателно. Колкото и странно да му се струваше осъзна, че се оглежда точно за онези малки мълнии, които бе видял предната вечер. Толкова старателно оглеждаше, че в един момент всеки лунен рефлекс на водата го караше да се стряска.
Той дълго броди около брега, но така и не се появиха отблясъците, нито призрачното момиче. Вече след толкова часове обиколки, сякаш най-накрая се примири с мисълта, че предната вечер въображението му и умората са го подвели. На връщане далеч не беше толкова предпазлив, крачеше бавно към лагера и подритваше ситни речни камъчета във водата, когато нещо на отсрещния бряг, доловено само с периферното зрение, го накара да настръхне и за момент да загуби дъха си. Син блясък, толкова ярък, че със сигурност не си го беше въобразил. Той се огледа и го видя отново. Ниско до самата вода на отсрещния бряг. Той бързо се отрезви и си постави за цел този път да не побегне обратно към лагера. Този път щеше да разбере какво е това дори и с цената на живота си, нямаше да се остави. Той се хвърли във водата и заплува на там където беше видял малката, синя мълния. Скоро доплува до мястото и се подаде внимателно над водата, но нямаше и следа от призрачното момиче. Той излезе и внимателно огледа периферията. Направи няколко крачи, но без да спира да следи за всяко движение, което може да улови. Крачка, крачка... но при следващата настъпи голям объл камък и се подхлъзна на гладката повърхност. Изруга и сведе поглед към него. Не беше камък, беше стъклена бутилка, в която се случваше да затварят вино или друга напитка. Това страшно го ядоса и гнева го обзе моментално. Блясък, който беше видял преди минути беше отразена лунна светлина от стъклото. Той грабна бутилката и я запрати в най-близкото дърво, тя се пръсна на хиляди малки парченца, които отразиха лунната светлина и я превърнаха в сияние, което го изнерви допълнително. Той скочи обратно в реката и заплува обратно към брега. Когато го достигна се изправи, изтръска водата от себе си и се насочи към лагера. Там откри Араго приведен до огъня да чопли с някаква клечка в земята. Когато чу, че Рекаро се завръща вдигна поглед, но никаква физиономия не проби на повърхността на лицето му. Когато срещнаха погледите си, Рекаро се смути. Гигантът отмести очи без да каже и дума, но Рекаро знаеше, че ще му е трудно да обясни защо не е там да ги пази и защо е мокър.
– Аз просто отидох да се изпикая.. – смотолеви набързо Реко.
– Аха, разбирам. Проблем ли ти е?
– Не, защо?
– Ами, пикаеш почти половин час. Араго мисли, че е проблем. – Той продължи да чопли с клечката без изобщо да вдига поглед.
– Ох, човече.. съжалявам. – Рекаро усети страните си и вратът му да почервеняват от нескопосаната лъжа. – Аз просто...
– Ходи до реката, за да се увериш, че я няма, нали? – Този път Араго му хвърли бегъл поглед, само с крайчето на окото.
– Да. – Рекаро беше толкова засрамен, че не каза нищо повече. Беше си позволил нелепа лъжа, а до сега не му се беше случвало да ги лъже никога.
– Няма проблем. Редно е да провериш щом те мъчи. И Араго би отишъл. – Той продължаваше да чопли. – Казвай, че Араго се притеснява. Ако се случи нещо с теб, остава сам.
– Съжалявам, няма да се повтори, не искам да ме мислите за луд. Нямам оправдание за това, че ви оставих тук спящи без надзор.
– Аз вярвам. И знам, че не си луд... Видя ли я?
– Не, нито следа. Просто е било въображението ми.
– Дали? – Гиганта повдигна едната си вежда, не беше типично за Рекаро да отдава нещо на въображението си, особено ако е бил сигурен в нещо. – Не, не е било въображение.
– От къде знаеш? – Зачуди се принца.
– Просто знам.
Рекаро не каза нищо повече. Араго му грабна вниманието с тази реплика за призрачното момиче, но не повдигна темата. Скоро се разбраха, че е ред на Араго да продължи със смените, а Реко е време да си почине. Така и стана.
Рано сутринта принца се събуди от цвиленето на конете. Огледа се наоколо и видя, че Гръбс е яхнал Любовник и го изправя на задните му крака. Той се усмихна на гледката, защото знаеше колко много пъти Гръбс бе падал от гърба на животното докато се научат на този номер. Той стана, изми лицето си при реката и се върна в лагера да помогне на другарите си да разтурят бивака. Скоро отново потеглиха на път. Решиха, че няма да мъчат конете да преплуват реката, нито щяха да търсят мост – решиха да заобиколят езерото, което беше нагоре по течението, защото така или иначе не бързаха. През целия ден Рекаро не се сеща нито за предната, нито за по-предната нощ.
Деня премина бързо, ездата ги разсейваше от мислите. Никой от тримата не говореше, нито се опитваше да започне разговор. Яздеха и само разменяха по някоя усмивка, когато погледите им се срещнеха.
Денят скоро щеше да приключи. Небето сменяше прозрачно синият си цвят с леко пурпурен, а облаците пламнаха в палитрата на жълтото и червеното. Тримата конници започнаха да се оглеждат за удачно място, на което да пренощуват. Реко и Гръбс както обикновено бяха с сто и петдесет метра пред Араго, той яздеше спокойно и така и не разбра за къде бързат тия двамата. Те оглеждаха старателно периферията за това той изобщо не се напрягаше да върши нещо, отпусна се на коня и продължи бавно на пред,... но изведнъж му се стори, че му намирисва на пушек. Нямаше от къде да идва. Той вирна носа си нагоре и започна старателно да изследва всяка следваща глътка въздух, точно когато реши, че му се е сторило, го усети отново, но този път се чу и далечен шум от група хора. Това го изненада, той обърна поглед напред и сложи два пръста в устата си, изимитира птица, за да не привлича излишно внимание, ако тази група се окаже от врагове. Двамата му спътници скочиха като зайци при познатия сигнал, без да се замислят, още в движение те опънаха юздите на конете си и ги обърнаха на обратно. Когато се приближиха Араго им направи знак да са тихи, но това беше излишно, защото и двамата вече бях доловили шума и притихваха.
– Ще го проверим ли? – Изсъска Гръбс на другарите си.
– Да. – И двамата загледаха Рекаро напрегнато. После насочиха поглед напред и започнаха леко да се промъкват сред храстите. Араго и Гръбс напред, а Реко им покриваше гърбовете и следеше конете да могат да минат и да не вдигат шум. Когато шума се усили и започнаха да се различаха отделни крясъци им стана ясно, че това не е лагер, а битка, пушека не беше от готвеща се вечеря, а пожар
Когато погледнаха от скривалището си, спътниците забелязаха група скитници да търчат около малка къщичка и да крещят. Те бяха запалили малкият импровизиран покрив и разбиваха прозорците. Единият от тях дори гонеше малкото пилци из двора. Момчетата се спогледаха, но никой нищо не каза. Бяха десетина глупаци, ако се съдеше по облеклото и въоръжението им беше ясно, че са банда разбойници, които преживяват от кражби и кланета по пътищата. Единият закрещя по-силно от останалите и извлачи от къщата един немощен старец. Всички зареваха и започнаха да се смеят. Онзи го вдигна високо, а другите гледаха и крещяха. Бяха като стадо изгладнели псета, над които някой размахваше пържола. На Рекаро не му се мислеше какво ще му се случи на този човечец, но се надяваше да не му направят нещо, защото нямаше да може да се спре, а не искаше да въвлича в това спътниците си. Онзи го държеше и го клатеше нагоре, надолу като парцалена кукла. Нещо в къщата предизвика нов гърлен звук, от малката врата излезе един гигант, който съперничеше по размери с Араго, но корем му беше толкова голям, че чак беше нереално. Той квичеше така неприятно, но когато вдигна трофея си глутницата направо откачи. От огромната му, мазна лапа увисна младо момиче. Тя плачеше и се бореше, но малкото й крехко тяло дори не можеше да привлече вниманието му. Той се разсмя на беглият й опит и така разтресе шкембето си, че белега, който го разполовяваше сякаш щеше да се отвори отново. Реко си представи как се е излял като прасе, когато е получил този ужасяващ подарък.
Той продължаваше да се смее и я подхвърли на един от глутницата. Последният зарева от удоволствие, а другите започнаха да се блъскат и дърпат в опит да си запазят ред. Онзи започна бързо да си разкопчаха панталона, а момичето така силно се дърпаше, че няколко кичура от косата й бяха останали в ръката му. Старецът също се опита да й помогне, но това му коства удар в главата, което го изкара от съзнание. Рекаро кипна. Нямаше време дори да погледне приятелите си, за да им каже да не мърдат от тук. Знаеше, че ако не направи нещо няма да я оставят, докато не й се изредят всичките.
Той изскочи от храстите и се затича към мъчителя. Спря рязко зад него, приведе фигурата си, за да стабилизира стойката си и извади оръжията си. Двата меча изсъскаха при допира с калъфите си. Този звук му беше така добре познат, вдъхна му увереност. Опря едното острие във врата на насилника, а другия го остави да се покаже между краката му, заплашвайки да го лиши от някои привилегии.
– Веднага я пусни... – Чу в ухото си нещастника още преди да усети стоманата опряна във врата и слабините му. Но това му подейства отрезвяващо и вместо да го направи, той засили лакът в лицето на принца. Рекаро го избегна, сякаш беше детска игра. Насилникът беше толкова бавен, че изобщо не му се налагаше да впряга всичките си умения и да внимава. – Сам си го изпроси, нещастник.
Рекаро обърна острата част на долното острие нагоре, вместо към слабините към корема и го засили с толкова ярост, че спря когато срещна слънчевият сплит. Той издърпа меча и отстъпи. Кръвта плисна навсякъде, а от търбуха се изсипаха черва, фекалии и органи. Това го накара отново да погледне към белега на прасето. Не знаеше защо и не знаеше как, но вече го мразеше с цялото си същество.
Момичето се хвърли към него без да се притеснява от факта, че спасителят й беше целия опръскан с кръв. Реко само я пое за лакътя и ловко я завъртя около тялото си и я запрати към храстите зад гърба си без дори за секунда да поглежда към нея. Знаеше, че няма смисъл да проверява дали гърбът му е покрит. Чу шепота от бързите крачки на Гръбс и пусна най-зловещата усмивка, на която беше способен.. хиената започваше.
– Нещастници.. – съжали ги той тихо.
– Да беше дал знак.. – чу шепот от гласа на Гръбс, докато малката, бяла хиена се стрелна покрай него и се хвърли със свиреп скок срещу двама. Рекаро се усмихна на нетърпеливия му тон и се насочи към дебелия.
Той крачеше към него, а малките свински оченца следяха всяка негова крачка, плътните устни се кривяха в най-различни грозни форми, за да изпуснат онова така неприятно квичене, което трябваше да е смях. Рекаро усещаше как всяка фибра по него вибрира и крещи от желание да отвори отново белега на прасето. Ходеше с леко приведената си фигура, двете остриета около него потръпваха нервно, а кръвта на противника изкривяваше лицето му в грозна, кървава маска. Знаеше, че за нищо на света няма да го остави жив. Деляха го само десетина метра.
– Искам тези мечове, ха ха.. – Изквича дебелия и посочи Рекаро със свинският си пръст.
Реко направо побесня. Чул бързите стъпки в дясно от себе си. Приведен се обърна и посрещна с острието си разсичащия удар. Лявото му острие потъна дълбоко в гърба на противника. Започваше да се приближава. Осем метра. Следващата атака дойде от ляво. Рекаро отскочи, оставяйки под краката си свистящото острие и още във въздуха успя да нанесе смъртоносния удар. Шест метра. Отправяйки поглед към прасето, забеляза следващият изпречил се на пътя му противник. Едно от остриетата му трепна нервно, той го завъртя ловко във въздуха хващайки го като копие. Острието полетя и попадна дълбоко в главата на нещастника. Той така силно тупна, че каквото не беше успял да отреже Реко от главата му се откъсна при удара със земята. Три метра.
– Два метра са достатъчни, прасе! – Кресна Рекаро, крачейки.
– Спрете го! Спрете го! – Крещеше дебелия, но нищо не последва, което го накара да се огледа. Никой не беше оцелял, само една руса плитка се размахваше над най-пресния труп. Това го изпълни с ужас, той върна поглед към приближаващия, а усмивката, която срещна го вцепени. – М-мах-хай се, махай сееее....
Рекаро се приведе почти на колене пред прасето. Мечът му се спусна към земята, а после описа дъга и се засили. Вряза се толкова лесно в мазнина, следвайки ужасяващият белег. Този път избегна слънчевия сплит и острието спря чак когато премина през костта на челюстта и достигна масивната кост на черепа. До там инерцията на удара вече беше обрана, но Рекаро остана доволен. Усети как новата топла кръв се стича по лицето му.
В първият момент това го зарадва и някак го успокои, след това осъзна, че това е човешка кръв. Блъсна го миризмата на изпражнения и вътрешни органи и коремът му не издържа. Той хвърли мечовете и се затича към ъгъла на малката къщичка, опря се в него и се остави на нуждите си.