автор: yotovava

Издишаше тихата вечер на огъня слънчев покоя.
И гърбеха пътя далечен писани селски каруци.
От зрелост земята пръхтеше, ранена пшенична ръкойка
кървеше в шепите залезно. Полето разбридаше звуци,
въздишки на морни щурци, аромат на сено и на риган,
бъбривият хор на скорците в рояка светулки преливаше.
Вървеше жътварят към село по друм непознат и потаен.
В очите му тъмни небето угасваше бавно и страстно.
Упойна шептеше гората в полите на мрак прегорял,
напъпила в устните жажда край извора бистър го спря.

Той гребна водата му с тежки, огромни напукани длани
брегът с развълнувана четка нахвърли контур на жена.
Най-чудната бяла магия, тъй сякаш с мъгла изтъкана,
снагата й тънка извиваше - красива, незнайна, желана!
И както от пръстена стомна тръпчивите устни отпиха
тайнство, изтървано от Господ в кроткия вик на върбите
и сладкия сок на греховност в два плода на тъмна череша,
очите й сърнено топли, въглен раздухан в горещници.
А времето беше се спряло на хълма в луна едноока.
И всичко замря бездиханно, вкаменено, без цел и посока...

Как дълги са тези минути, безкрайно това приземяване!
Протяжният стон на кошута в прегръдката силна на самец
вибрираше в тънките струни и в пъпната връв на бръшляна.
Уплете в ефирни ластуни онази предизгревна пяна,
която избълва просторът, подобно на жар в пепелище.
Търкули зад билото горе под мантия звездна разнищени
безплътни двата силуета, посипани с цвят самодивски,
ликуващи, слепи и слети – жътварят с небесна пастирка.
Над пътя извиха към къщите, до сънните дървени порти
с онази любов за прегръщане - най-верният химн на живота!

… отмаляла роса се посипа в предутринна синя шевица...
Разбуден мравунякът кипна, скъсал своята броеница,
разпиля се мънистено в храстите, по тревата, бодлите на драка
по червения пояс, в гайтаните, в ръченика, изпуснат в шубрака...
Ехотно с писък отлиташе подранил пъстроперест кеклик,
Суха земята попиваше прекатурен бакър с овченик.
Опомни се бавно, разчепка възлести корени по дъбравата.
А в дланите изворни трепкаха след пира любовен забравени
да блестят по памучната ризка с обточен кенар и везба,
последната капка моминство и първата мъжка сълза...