автор: mihala

есенна прелюдия

Той седеше на пейката в парка. Под протрития балтон се беше прикътал човек. Сгушен между двете крила на яката, не поглеждаше настрани. Общата грижа го беше завладяла и него. Беше нищ и нямаше на кого да си каже болката.
Седнах до него. Помръдна, явно за да ми направи място, въпреки, че на пейката имаше достатъчно. Поблагодарих. Поглеждах го с някакво нетърпение. Исках да го заговоря, да отпуша извора на тази затихнала болка. Знам, че така можеше да му олекне, но беше без резултат. Той седеше непокътнат. Само гонещите се листа, предвестници на настъпващата есен, показваха, че на това място има живот. Започнах първа: - Как сте? А той само кимна с глава. Ръцете му се раздвижиха и показаха изменените до неузнаваемост, от артрита, пръсти. Това беше знак. Подхванах с всички възможни мои познания, та да го насоча към подобряване на състоянието му. Тогава на лицето му се изписа съчувствена усмивка и той започна. Бил работник в обувен завод, отличник, най-добър в професията, рационализатор, а сега, неизвестен никому, се чуди как да свързва двата края с никаквата си пенсия. Завода са го приватизирали, а от него не е останало нищо. Чуждите собственици развиват своя бизнес. Това е живота... Той замълча, тук и аз не можех да кажа нищо. Само започна да ме човърка една мисъл, а къде ли е отишъл труда на този човек, къде се прилагат неговите рационализации, къде се мултиплицира ефекта?Това е дилемата на обикновения човек, а пожълтяващите есенни листа се гонят без да ги интересува днешния ден, изпояден от мъката. А балтона, с изкривените от труд пръсти, потрепервайки, извади от джова си цигарена кутия с недоизпушена угарка. Помоли ме за огънче и блажено примижавайки, запуши остатъка от живота си.