автор: zaltia

В море препълнено от давещи се хора плувам,
със вързани ръце, и стреса като камък на врата.
Невъзможно е, мъча се депресията да преплувам,
а твърде дълго плувах, не усещам вече и страха.

Потъвам, отдавна дъното го няма под краката,
все по - дълбока, и по - студена става водата.
Давил съм се много пъти - но в далечни страни,
сега потъвам у дома, в добре познатите води.

За миг и автобиографията ми край мене мина,
като CV преоблечена - по модерна и красива.
Тук родил се, там малко учил, някъде работил,
дишал и обичал - животът в лист един събран.

Изведнъж блесна нещо, и разбрах че ще живея,
от водата ме измъкна - звездичката ми от небето.
Съживи ме бързо, подреди ми чувствата в душата,
от депресията си изплувал, пак стъпих на Земята.