автор: YouNeedLobotomy

Първото нещо, на което те учат, е да не спираш да се усъвършенстваш.
- Това е моето момче.- засмя се мама от болничното легло. Перуката, която си е сложила на главата, й стои нелепо, но не й го казвам. Тя се навежда и ме целува по челото.- Още чакам да те видя по телевизията, млади момко! Какво става с работата? - аз й държа ръката и се усмихвам неловко. Винаги ми става неловко, когато ме пита.
- Трябва да ме повишат днес. Шефът ми обещава от месеци и даде за крайна дата днес. 16ти август. - на лицето на мама се изкриви още по-голяма усмивка и черните й зъби се видяха. - Знаех, си че ще стане голямо нещо от теб, Роджър. Още се хваля на всички с теб. Сега ще разправям как сина ми не само знае четири езика, а и печели повече от техните синове. – основното, с което мама се занимаваше през последните пет години от живота си, беше гледане на телевизия. Знаеше всички предавания наизуст. Обичах я, но беше невъзможно да идвам по-често при нея в болницата предвид огромния ми работен ден. През времето, в което не работех или не се подготвях за работа, учех . Не спирах да се усъвършенствам. Представях си как някой ден съм оженен за руса красавица, завършила Харвард, толкова красива, че всичките малки пощальончета, които щяха да идват около огромната ни къща, щяха да мастурбират на нея всяка вечер. Представях си как щяха да си мечтаят да имат моя живот. Щяха да правят репортажи за мен всяка вечер и единствените хора, които нямаше да са влюбени в мен, щяха да са тези, които завиждат и тези, които ревнуват жените си, защото осъзнават, че ако пожелая, мога да ги притежавам както си поискам. И бях готов да работя колкото трябва за това. Представях си гордата усмивка на мама. Наистина мечтаех тумора да не я довърши. Поне не и преди да види колко велик е станал синът й както е зарекла, че ще бъде.
***
После сам се учиш да мечтаеш като тях.
- Както виждате, сър, съм донесъл повече пари на фирмата от всеки друг. Дерек не спираше да отсъства и крадеше. Знам това, защото работи до мен. Даяна е не само невежа, но и изключително несериозна. Не спираше да говори по телефона с часове. Фирмения телефон, сър. А аз винаги съм си вършил работата съвестно. Винаги съм поставял лоялността към фирмата и към идеалите, които изповядва на първо място в живота си. - представях си как пека манекенското си тяло на плажовете в Хавай, докато другите стояха в сивите си апартаменти, защото не могат да си позволят да отидат на море.
- Никой не оспорва лоялността ти, Роджър, но старият Фъргюсън е вече на шейсет години и е не по-малко добър служител от теб. А и е по-дълго във фирмата. Мястото е само едно. Изборът между вас двамата наистина е труден и ще ти дам окончателен отговор в петък.- Светът рядко е изглеждал толкова гнусен, но щях да издържа всяко наказание, за да стана онзи свръхчовек, когото мечтаех да съм. Щях да нося обувки за по пет хилядарки чифта и щях да се разхождам по улицата с тях само, за да ме видят.
От 10ти клас сънувам един и същи сън. Гледам лъвовете в Африка, целите сякаш от злато заради яркото слънце. И около мен няма никой. Само аз, цялото спокойствие във вселената и лъвовете в далечината с цялото злато по тях. Денем мечтаех за джипове, басейни и красавици, а нощем за Африка.
***
И в един светъл ден...
- Ало? Търсим Роджър Федърел?
- Да, аз съм?
- Сър, обаждаме се от болницата, имаме лоша новина. По-добре елате дотук. Стая 245 – „Мама!” Първата ми идея беше, че мама умира. Никога няма да види как синът й натрива носа на всички боклуци и се извисява над стадото обикновени хора. Никога няма да види как синът й става свръхчовекът, който винаги е искала той да бъде. Влетях в стаята, но мама я нямаше там. Имаше само притеснени хора в бели престилки. Един от докторите стана нервно и започна.
- Никога не съм можел да го правя, сър, затова ще ви кажа направо. Тестът, който си направихте преди седмица, онзи експерименталния, е дал положителни резултати, сър. Цялата ви глава е завзета от тумори, сър.
Седях и гледах втрещен. Не мислех нищо. Не казвах нищо. Просто седях и гледах празно, чакайки да ми каже, че се шегува.
- Бихме могли да ви предложим лечение, сър, но ще е ужасно несигурно. Шансът да преживеете това е почти нулев. Остава ви не повече от месец. Били са открити твърде късно, сър. - Мълчах. Седях и гледах. След това се обърнах и излязох. Продължавах да мълча и започнах да мисля какво помня от живота си. В този миг, облегнат на гилотината, аз чаках да видя миналото си на лента. Но не виждах нищо. Последното, което помнех, беше от десети клас. Аз с моя трийсет и три годишен живот помнех единствено първия ми секс и първата ми тийнейджърска несериозна любов. Нима не ми се беше случвало нищо по-хубаво? Цял живот си мислиш, че имаш какво да губиш, затова не спираш да се бъхтиш като животно, за да го запазиш. Осъзнавах, че съм един възпитаник на една робска класа. Бедните ги мързи да работят и разполагат със себе си. Богатите имат достатъчно хора да работят за тях и разполагат със себе си. Но ние? Ние, децата на средната класа, винаги си мислим, че имаме какво да губим и че ако се борим неуморно, някой ден ще станем като шефа. Някой ден жена ни ще е толкова яка, че тийнейджърчетата ще се молят на господ някога да пипнат такава. Натровили сме се с фалшивите си идеали. Научили сме се никога да не сме доволни от себе си. Винаги да искаме още и още. И тогава осъзнах, че истинската трагедия не е това, че умирам след месец. Истинската трагедия щеше да е ако оцелеех до старини и тогава осъзнаех, че не помня нищо от скапания си мравешки живот. Години чакаме някой да оцени роботския ни труд и накрая ставаме като мама. Целият ни живот е в шибания телевизор. Тъжно е как пънкарите от училищата някой ден стават банкови чиновници. Как надъхани младежи, нямащи търпение да се впуснат в приключението на живота, стават продавачи. Как идеалистите от гимназиите порастват и стават сериозни граждани. С други думи, продажни копелета. Болните от нас бленуват за потупване на рамото, а нелечимите като мен - за това да натрият носа на всички и да покажат, че са по-добри от тях. Ние признаниехолиците. И аз никога не бях виждал Африка, за която мечтая от повече от десет години.
***
...осъзнаваме, че...
- Дайте повишението на Фъргюсън, сър. Напускам.
- Напускаш? - притесни се шефът. - Наистина мисля, че не се отнесохме справедливо с теб, Роджър, ако напускаш заради повишението...
- Не, сър. Не напускам заради повишението. Дайте го на Фъргюсън, аз напускам. - станах и излязох от кабинета. Усещах жал за този дъртак. Имах късмет, че започнах да умирам. Аз ще живея един месец, той няма да живее и ден. Като си помислех, че днес предадох всички хора, които познавах заради това повишение, ми се повръщаше.
Бях продал огромната си колекция мебели, която показвах на всеки, когото намерех и щях да отида в Африка.
Нямаме какво да губим. С единия крак сме в гроба, а с другия върху обелка от банан, както пишеше в едно детско списание. Единия ден баща ми беше невероятно силен мъж. Беше здрав, винаги бодър и ужасно трудолюбив. На другия ден не можеше да ходи и го хранехме с лъжичка. И даже тогава ми казваше "Синко, някой ден ще станеш свръхчовек". Никога не си взе поука. Единственото, което остава с нас до края, са спомените ни. И аз отивах да правя спомени в Африка. Майната й на изкуствената ми наложена мечта. Майната му на повишението. Майната му на скапания ми апартамент с колекцията от безсмислени мебели, които никога не съм харесвал. Отивах, за да видя златна Африка. Този път наистина бях свободен.
***

...е твърде късно и вече не ни стиска да направим каквото и да е.
Чаках самолета. През целия си живот не съм бил по-щастлив. Нима трябваше да умирам, за да започна да живея? Ако можех, щях да се върна години назад и да кажа на мама, че не искам да съм герой, не искам да съм шеф, не искам да ме дават по новините. Дори публичността ме дразни, не мога да повярвам, че съм мечтал за нея. Телефонът ми иззвъня.
- Сър? Сър? Обаждаме се от болницата, сър! Щастлива новина ! Експерименталният метод е бил сбъркан. Няма ви нищо, сър! Вие сте напълно здрав! Като бебе!
Въздъхнах щастливо.
- Благодаря ви! О, боже! Благодаря ви! - и загледах самолета, който кацна и чакаше да се кача в него. Седях и зяпах. После станах и напуснах летището. Трябваше да побързам да се върна на работа докато имаха нужда от мен. Африка можеше да почака, сега трябваше да се преборя за повишението.