автор: secret_rose

В непланомерно гаснещия ден
загатнатите форми потушавам ли
с онази недопита глътка тлен...
А името ми в пепелта остава ли...

Вървете си, любовни трубадури,
не съм от милите чада на Бог.
Крилете ми до кости са ожулени
дъха ми е стенание на рогове...

На рамото ми бял орел не каца
и гълъби в духа ми не гнездят...
Подадените вчера дестинации
безпътни са... посоките ми спят.

Загатнатото утре се разбива
в чудати, недействителни моменти.
Вървете си. Морето ме прелива
без перления дар - консуламентум.

Сърцето ми е късен дирижабъл.
(местата ми за ноти са заети).
В утробната могила, недострадал
погребах само мрака. Да не свети.