Искахме да
ни приеме
времето!
Единственото наше
изискване!?
Но тръгна светът
по разнебитени
пътища,
тялото му-
бръчки прорязаха.
Рухна цялото!
Беше стъбло,
листа и цвят
на камелия,
сега е стъбло -
за листата и цветята,
забравихме.
Мигът се стопи
в земята
и огнището
помете.
Възбуден,
въздухът виси...
Да живеем
продължаваме,
но друго изричаме -
Нищо!
Кънти,
в неразсечените
друмища към юг.
Разтваряме ръце,
въздуха да стигнем...
Като дискове
летят,
връщат се
като игли
и пробождат
мрака...
Току що
покълна друго
време...
Пепелта се
превърна в трева.
А в очите -
много цветове!
Един вик,
една дума...
Съществуваме!