автор: Rodenavlotos

Догорява, съвсем догорява
този огън и става жарава.
Но във лятната привечер късна
този призрачен танц да прекъсна
някак странно сърцето не дава.
Как привлича ме тази жарава!
Как притегля очите опасно.
Рукват спомени, става им тясно
там, където до днес са лежали-
като стадо жребци полудяли,
потрошили с ненавист капана,
в който разумът мой ги е хванал.
Изтървах ги и връщане няма.
Подир тях прошумя разлюляна
и изтъпкана нивата стара,
с неприбраното още в хамбара,
неузряло житейското жито
и така си остана превито.
И какво ли сега да пожъна
от класа, уморено прегънат,
като нито посях го гальовно,
нито с дъжд напоих го любовно?
Дето минах трева не поникна,
с нищо никога вечно не свикнах.
Няма спомени- няма и хора.
Няма ходене- няма умора.
Няма срещи и няма разлъки.
Няма щастие- няма и мъка.
И защо ли сега се оглеждам
в този огън със странна надежда?
И защо ли сега се улавям,
че стоя часове без да ставам
омагьосана в тази жарава?...
Необязден- мигът си отплава...