автор: Crusader_

Тихите стъпки издадоха новодошлия преди още портичката да се е открехнала и листенцата - малки и големи - да са се втурнали като кафеникав прилив през прага.
Дочух през нежната мъгла на дрямката как резето се спусна и секна разочарованата въздишка на тези от малките немирници, недобрали се дворчето и останали - сблъскани и печални - пред вратника. Докато обмислях дали да не отида и да ги пусна при братчетата им, странника вече бе току пред беседката и с тих стон приседна на пейката до мен. Лицето му бе, както всяка привичер когато ме навестяваше, одухотворено от онази тиха, замислена тъга, която някои наричат меланхолия, а други - просто мъдрост. И наистина, макар годините му да не личаха, те бяха също толкова многобройни, колкото и листата, играещи си с вятъра из градинката - всъщност бяха точно толкова на брой. Погледна ме с тъмните си очи и ми подари една от редките си, слънчеви усмивки.

- Добър ти вечер, Стопанино - изпълзя гласът му сякаш изпод коренищата на старата круша до оградата - И добра среща! - изсвистя като че вятър блъсна през листата на чемшира до беседката.
- Добра среща, Гостенино. - прошепнах аз, наслаждавайки се на компанията му, пък макар и била тя малко страховита. - Чай ли да запаря теменужен ? И със мед от глухарчета за сладост...
- Не - Усмихна се отново той - Дошъл съм днеска за последно аз, Стопанино. - гласът му - полюшващ се, като голите клони на дърветата - Че дълго няма да се видим с теб. И затова подготвил съм ти аз подърък!

След миг събудих се от късната си дрямка и вслушвайки се във листата весели, шепнещи `подарък, подарък` в лудата си игра със вятъра се огледах, но от гостенинът ми нямаше и следа. Въздъхнах и някак тъжно и тежко ми стана, но докато се отправях към вратника да пусна листенцата да полудуват, че да им се порадвам, надвисналите облаци се разпръснаха и морните лъчи на есенното слънце прорязаха небосвода. Като подгенени се разбягаха пухкавите небесни овчици и зад тях се открои слънчевия диск - наполовина потънал зад планините, светещ в хиляди причудливи цветове и оттенъци, жужащи в тихата вечер като цял кошер пчели. - Ето колко красота се криела зад мъдрите, тъмни очи на Гостенина - казах си - и като му поблагодарих наум за подаръка се прибрах да се постопля.

А на другия ден първите снежинки увиснаха в небето - кристалните сълзи на отминаващата есен.