автор: doriana-doriana

„Тя е моя!” – мислеше Магнус Форгерон докато дъвчеше сушено еленско месо – масата беше пълна с него. Сушеното еленско месо масажираше венците му и пълнеше дупките от кариеси по зъбите му. Форгерон се облегна доволно назад – беше преял. Кестенявият му перчем му пречеше да я вижда добре. Затова той го отметна от челото си.

На есен ловците от околността излизаха въоръжени до зъби и отстрелваха всякакъв дивеч, но най-вече диви свине, сърни и елени. Районът беше богат, пък и така изпълняваха препоръките на правителството за намаляване на едрия дивеч в областта, понеже през последните двадесет години доста се бе размножил и нарушаваше равновесието в екосистемата. От това селяните не страдаха, напротив. Населението се радваше, понеже можеше да сътвори каквито си иска чудесии по бабини рецепти от дивечовното месо. От гледна точка на туризма, даже бе добре дошло.

Докато Магнус дъвчеше, не изпускаше поглед от Лювия. Тя седеше срещу него на масата и също преживяше сушено еленско месо. Гълташе лакомо и отхапваше лакомо, сякаш никога в живота си не бе виждала храна. „На туй му викам аз изначално гладна!” – му хрумна на Форгерон.

Лювия бе негова братовчетка. Първа братовчедка – дете на леля му, а леля му бе сестра на майка му Беатрис. Но това нямаше особено голямо значение – той я желаеше. А неговите желания бяха закон за самия него, доста често и за другите. Това е то.

- Ела, крехка моя! Ела да те прегърна! – й каза мило той, когато се сети, че желанията му са закон. Лювия не знаеше това и не помръдна от мястото си. Магнус повтори:

- Хайде, Лювия, искам да те видя отблизо! - тя се надигна. Не беше много умна. Даже може би страдаше от идиотия. Въпреки това беше изключително красива. Дори за миг човек не би помислил, че това естетски оформено същество може да е малоумно.

Понякога в сънищата си Форгерон я докосваше - беше чисто гола, зърната на гърдите й представляваха отворени за целуване усти, от които надничаха любопитни езици (типично за нощните полюции), а напълно обезкосменото й тяло (даже веднъж насън Магнус Фордерон се зачуди как жените го правят тоя трик напълно да премахват космите си навсякъде, с изключение на главата, а после му хрумваше, че Лювия си е такава по рождение сигурно) го подканяше да го помилва навсякъде, даже му напомняше за голите възвишения край Код Д’Ор, чиято почва обичаше да стиска в дланите си – плътна, тежка, ароматна, всепоглъщаща почва, лежейки с очи вперени в гордото, дълбоко, непроницаемо небе....

Сепна се. Беше се увлякъл да мечтае за тази плът. А плътта го предизвикваше – Лювия се бе изправила до него, но продължаваше да предъвква къс еленско месо, така, че леко люлееше ханша си. Той я подхвана през кръста. С другата си ръка бръкна под блузата й – отдолу нямаше сутиен - още един знак от Господа, че намеренията му са в правилна посока.

В селото се стелеше лека мъгла, а нощните звуци из нея потъваха глухо в пространството така, че никой не би могъл да разбере това крясък на улулица ли е или плач на дете. Поради мъглата рядко се виждаше някоя светлина, струва ти се, че хорските прозорци са ослепели, струва ти се, че селото е безлюдно и единствено духовете на умрелите от гробището биха могли да скитат из такова мрачно уединение, каквото нощта налагаше да бъде.

Единствено прозорецът на кухнята на Магнус Форгерон светеше. Къщата му имаше странни очертания, полусенките я караха да изпъква – наполовина бременната луна я осветяваше отгоре, а вятърът като че ли единствено около тази къща разнасяше мъглата.

„Обладай Лювия!” – мислеше в къщата си Магнус Фордерон.

- Има ли още месо? – попита Лювия в този момент, сякаш въобще не забелязваше, че братовчед й мачка гърдите й под блузата. Беше облечена в скъсани джинси, а на краката си носеше сандалети, от ония, които туристите слагаха през лятото, за да не наранят стъпалата си когато газят в каменистата река. Косата й беше вдигната в детска опашка. Въобще, изглеждаше типична шестнадесетгодишна девойка, малко по-хубавка от обичайното, на която не й личеше идиотията. Естествено! Инак нямаше как желанията на Магнус за нея да се превръщат в закони, а законите – в действия.

По-късно през нощта той я прелъсти. Първоначално застла с чисти чаршафи леглото – искаше да се отнесе както подобава с нея. След това я покани да се съблече, нали трябваше в крайна сметка да нощува някъде. И без това техните изобщо не се интересуваха какво се случва с нея, особено, когато знаеха, че е при леля си Беатрис и особено, когато Магнус им подареше няколко бутилки коняк, откраднати от избите на манастира в Лорш. Фордерон беше лош хлапак. Лош и непочтен. Трудно ходеше на училище, лесно вършеше бели. Майка му – лелята на Лювия сякаш беше проклинала, докато го е раждала. И ето, че порастна до тази възраст съвсем прокълнат. Докато Лювия бе благословена – с красота и щастливо слабоумие. Две еднакви на възраст същества, а толкова различни.

Посочи й банята – държеше да е чиста, държеше всичко да е както трябва. Беше решил, че ще опита на вкус всички сокове на тялото й, ще пробва твърдостта, плътността или мекотата на всяка нейна гънка, ще придобие представа за мириса на корените на косата й, щеше да наблюдава свиването и разпускането на зениците й съвсем отблизо, на милиметри, сякаш взиращ се естествоизпитател в стъклено петри с размножаващи се микроорганизми, щеше да поиска да пие от нея, да преглъща така, както се преглъща вкусното еленско месо. Слабоумието й правеше дваж по-вълнуващи сцените в главата му – представяше си я ненаситна, понеже Лювия нямаше чувство за граници и морал, представяше си оргазмите й, като не си даваше сметка, че е възможно невинността й да попречи да ги изпита; потта й, стипчива на вкус, настръхналата й кожа с многобройните бенки по гърба й – виждал ги беше, когато тайно я наблюдаваше да се къпе в реката понякога, но сега нямаше време да мечтае. Така реши внезапно Фордерон. Възбудата го беше впримчила и стискаше гърлото му до полуда, чак му се плачеше. „Обладй Лювия!” – крещеше мъжът отвътре на полумомчето-полумъж.

Бедната Лювия, само ако можеше да прозре през объркания си мозък злощастния му нагон. На него – братовчед й, хлапакът – напаст, синът на продавачката на вино, при която туристите се спираха за да си купят някоя сувенирна бутилка, продавана им на десетократно по-висока цена. Неподозирани са дълбините на най-човешките инстинкти, рядко се изписват те върху лицата ни!

- Хайде, Лювия! – мълвеше й, докато държеше нейното лице в шепите си, а лицето й бе светло и обрамчено от най-тайнствената усмивка, усмивката на слабоумна светица или по-скоро на долнопробна курва, както си я представяше Магнус в бъдещето, там, където между разтворените й бедра се вълнуваше полумъжкото му – полумомчешко сърце.

- Просто вземи един душ, пък аз ще те чакам, когато си готова. Не се страхувай, Лювия, не съм лош. Само малко съм пощурял – от десетгодишен ми се иска да те имам. Недей се страхува, ти ме познаваш, нали съм твоят Фордерон, нали така ме наричаш – Фордерон. Никога не ми казваш Магнус, понеже се страхуваш от името ми. Знам, казвала си ми го. Не е нужно да ти показвам колко те искам, скъпа, просто влез и се изкъпи, а твоят Фордерон ще те чака хей тук, на ръба на леглото. Ще застана като синигер докато те чакам ако искаш, ще вися на пръстите си, вкопчен в рамката на леглото, само побързай...

Така й говореше, но в туй време сърцето му щеше да се пръсне. Отвън на половина бременната луна продължи да осветява къщата, затулила с длани очите си и поради тази причина светликът й се струваше на мнозина в тази нощ помръкнал, сякаш бе дълбоко упоена. Хвърляше тази луна крехки снопове лъчи в градината в задния двор, светликът й пълзеше по двора като котка със строшен гръбнак и се отъркваше в подутините на земята. Една от подутините имаше рохкава пръст – тук скоро бяха погребали някого. Върху нескопосано затрупания гроб имаше съвсем малък дървен кръст, може би скован от летвите на стар портрет, а може би...

Върху кръста луната различи груб надпис, чегъртан с гвоздей, но единственото, което един лунен лъч можеше да схване при прочита бе думата „Беатрис”, а след това кривулиците стържеха дървото, невъзможни да бъдат прочетени.

хххххххххххххххххххххххххххх

Лювия не крещеше. Нямаше чувство за граници и морал и не знаеше, че това, което братовчед й правеше е нередно. Дори болката при дефлорирането не й направи толкова впечатление.

Напротив – след като премина болката, тялото й престана да се съпротивлява, стремеше се да бъде приласкавано. А после, приятно й беше, когато Фордерон я ближеше, смучеше или проникваше – тази нощ заедно се учеха да бъдат любовници, заедно се учеха да възприемат ласките на другия, да разберат влечението си, окъпани в посткоитално блаженство, и това се случи множество пъти, без никой от двамата да съобрази, че силите на едно човешко тяло имат известен предел.

Съзвездието лебед съвсем окончателно се беше преместило на запад, след него то влечеше на синджир и другите съзвездия, което говореше, че скоро нощта ще приключи. Скоро ще се разнесат първите слънчеви лъчи. Ала двамата непълнолетни любовници, потънали в своето първо любовно изпитание бяха забравили за измеримостта на времето. Въпреки, че Лювия не беше от съобразителните, че да може да разбира измеримостта на времето, но пък Магнус...

Прониквайки за последно проникна в нея, установи, че сетивата му бяха изтръпнали, тялото му бе заприличало на оголяла струна изпод пръстите на впиянчен музовед; препускаше в Лювия и наблюдаваше пулсиращите й зеници в огромните й бирени на цвят очи. Понякога съзнанието й се проясняваше – тъкмо в онези няколко секунди, когато тръпка разтърсваше съществото й и тя хлипаше:

- Още!... – и той потъваше навътре в нея. Потъваше. По някое време съобрази, че ще бъде изсмукан от вагината й в съвършената й дълбочина. Веднъж дори се огледа – бе затънал до кръста, но продължаваше. Люлееха се като лиственица, подхваната от есенен ураган. После Фордерон отново огледа двама им – тя все още не осъзнаваше какво правят, а той вече беше затънал до гушата.

- Още! – стенеше малката мръсница, „Лювия без граници и без морал!” – си мислеше Магнус.

- Лювия! – крещеше гърлото му, но сърцето му се къпеше в радост. Почти изцяло беше потънал в нейното блато, в черната дупка Лювия.

- Още-е-е-е! – бе единственото, което момичето можеше да извика и викаше.

- Лювия-а-а-а! – последен вик и блатото на вулвата й го преглътна изцяло.

От Магнус Фордерон останаха само капките пот по нейното лице – те бяха капали от скулите му, докато надвесен я обладаваше. И вкусът му. Тя се облиза – устата й още помнеше вкуса му, беше й позволил да опита слюнката му, потта му, семето му...

Огледа тялото си. Прокара ръка през скута си и я погледна – беше изцапана с кръв. Уплаши се. Оргазменото й сърце подскочи сякаш откъснало се от синджира животно. „Лювия, ти си убила Фордерон! Как можа, Лювия!” – мислеше си тя. Не беше много умна. И затова нямаше как да знае, че е безкрайно права...