автор: cvqt_na_borovinki

О да, той беше добър.

Беше като нея. Преди.

Напомняше й за нея. Преди.

Събуждаше непоколебимата й страст. Както преди.

Тя почти беше забравила за преди. За тъмната страна на светлокафявите си очи. За черната дупка в себе си. За изстиналия карамел.
Той безцеремонно вече подклаждаше огъня. Изпепеляваше ушните й миди, както на Него не му бе позволено. Но той не питаше за разрешение и не уважаваше забраните, той нямаше нужда от главна буква.

Тя знаше, че поддавайки се на старата си слабост, ще стане безинтересна за него и омърсена за Него. Но мислите бяха трудни за разбиране, докато сърцето й биеше толкова силно. То започаше собственото си самовзривяване, преди да бъде погълнато и преобразено от тъмнината.

Той наелектризираше рамената й с необичайната нежност и внимание, които отделяше на добре скритата ивичка нежна кожа от която почваха да се издигат натежалите й женски форми. Не отиде нагоре, а надолу, към загатващите се ребра - неизследвано досега място с учудваши сеизмични функции.

Тя чуваше капките разтопен карамел да изсъскват преди изчезването си. Те оставяха малки, тъмни и парещи петна по нажеженато й сърце, караха го да се контрактира още по-често и силно. Налягането му се увеличаваше с изследването на всяко следващо ребро. Последните удари на сърцето й кънтяха в ушите й, а те самите пулсираха и горяха.

Той премина рязко на нежната падина около талията й я захапа така, че тя го усещаше с вътрешната страна от стомаха. Това я вцепени като опосум, правещ се на мъртъв, но не по собствено желание. Влизайки в нея експлозията се чу надалеч...

...и я събуди.

Тя стоеше вцепенено няколко секунди преди да си поеме дъх. Облекчение. Осъзнаване. Ужасяване – сега можеше отново да вземе решение и знаеше, какво е чувството преди експлозията, а след нея?